Глава първа
След раздялата Деница се появи пред вратата ми късно вечерта. Беше пребледняла, гледаше настрани, а пръстите ѝ стискаха дръжката на чантата така, сякаш ако я пусне, ще падне и тя.
Не дойде да говорим. Дойде да търси.
„Телефонът ми го няма. Прерових всичко. Няма го.“
Гласът ѝ звучеше като заучен, докато изведнъж не се пречупи.
„Закълни се“, каза. „Закълни се, че ако го намериш, ще ми го върнеш веднага. Без да го поглеждаш. Нито веднъж. Дори за секунда.“
Не беше молба. Беше заповед, облепена със страх.
Погледнах я и ме бодна мисълта, че може би никога не съм познавал жената, с която съм делил маса, легло, смях и мълчание. В очите ѝ имаше сянка — не от умора, а от нещо, което притиска отвътре.
„Закълни се“, повтори и пристъпи напред, сякаш думите ѝ са стена, която трябва да ме притисне.
„Заклевам се“, казах. Защото не исках скандал. Защото бях изтощен. Защото в мен още имаше глупавата надежда, че ще си тръгне и с това ще приключи.
Деница издиша, кимна и си тръгна без „благодаря“, без „извинявай“. Само хвърли през рамо:
„Не забравяй.“
Вратата се затвори. Коридорът замлъкна. А в мен остана тревога — онази лепкава тревога, която не се отмива нито с вода, нито със сън.
Няколко дни по-късно, докато разчиствах шкафа под мивката и премествах препарати, открих телефона. Беше паднал зад кутия с прах за пране — скрит, сякаш нарочно.
Държах го и се усмихнах горчиво. Толкова паника за една вещ. Толкова настояване да не го поглеждам.
Тъкмо го вдигнах, за да го оставя на масата и да ѝ звънна от моя телефон, когато екранът светна.
Известие.
Съобщение. Голямо. Ярко. Невъзможно за пренебрегване.
Пръстите ми замръзнаха. Клетвата ме удари в гърдите, но любопитството я отблъсна по-силно. Не беше само любопитство — беше инстинкт, че тази светлина е врата към нещо, което отдавна се случва зад гърба ми.
Прочетох.
„Кажи му, че ти подписа вместо него. Кажи му, че ако отвори уста, ще отворя и аз.“
Светът се сви до точка. Пулсът ми заби в ушите. Кожата ми изстина.
Подписа вместо него.
Кой беше „той“?
И какво точно беше подписала?
Глава втора
Не трябваше да гледам. Бях се заклел. Но времето не се връща, а думите вече бяха в мен като пирон.
Не посмях да отварям нищо друго. Оставих телефона на масата и започнах да обикалям из стаята, сякаш движението може да изкара мислите ми навън.
Деница беше странна седмици преди раздялата. Излизаше по-често, прибираше се късно, говореше тихо по телефона, носеше го навсякъде — дори до банята. Аз го бях обяснил с „стрес“, „работа“, „женски тревоги“. Толкова удобно беше да си измислям причини, вместо да допусна, че има тайна, способна да ме смаже.
Погледът ми се плъзна към папката с документите за ипотеката. Животът ми отдавна беше вързан в срокове и вноски. Плащах точния ден, сякаш закъснея ли — целият ми свят ще се разпадне.
И тогава в главата ми се наби една грозна мисъл: ами ако не става дума за моя кредит? Ами ако е подписвала нещо с чуждо име? Някой мъж. Някой, който я държи.
И ако тя е била използвана, дали и аз не съм бил удобен параван?
Взех телефона и вместо да звъня на Деница, набрах братовчед ми Стефан — човек, който знаеше как се намира истината в купища документи. Работеше в кантора и разбираше от дела, подписи и чужди схеми.
„Стефане“, казах. „Трябва ми услуга. Нещо не е наред.“
Той не се засмя. Не се направи, че е дреболия.
„Кажи.“
„Провери има ли нещо на мое име. Договор, поръчителство… каквото и да е. Нещо, което не съм подписвал.“
Тишина. После:
„Ще проверя. Но ако някой е пипал документи, действай бързо. Хартията не чака.“
Затворих, а стаята стана още по-тиха.
И тогава телефонът на Деница пак светна.
Ново известие.
Този път не успях да се спра.
„Не му казвай нищо. Утре ще дойда. Скрий телефона. Ако те пита, кажи, че не си го намирал.“
Утре ще дойда.
Кой ще дойде?
И защо трябва да го крия?
Глава трета
Сутринта ме посрещна с камък в гърдите. Не звъннах на Деница. Ако усети паника, ще се свие под чуждо крило.
Написах кратко съобщение от моя телефон:
„Намерих телефона. Ела да си го вземеш.“
Отговорът дойде бързо:
„Идвам следобед. Не го пипай.“
Четири думи, а звучаха като заповед.
Когато следобедът пристигна, тя не беше сама.
По коридора се чуха стъпки. Отворих и видях Деница — до нея стоеше мъж, висок, поддържан, с поглед гладък като стъкло. Усмихваше се, но усмивката му не стигаше до очите.
„Никола“, каза тя прекалено бодро. „Това е Борис.“
Борис ми подаде ръка. Суха, уверена — ръкостискане на човек, свикнал да диктува.
„Радвам се“, каза. „Чух доста за теб.“
Огледа апартамента ми така, както се оглежда вещ, която може да бъде оценена.
Вдигнах телефона.
„Ето го.“
Деница почти го изтръгна от ръката ми и го скри в чантата си, сякаш държи доказателство за престъпление.
Борис се засмя тихо.
„Виждаш ли“, каза на нея, „казах ти, че Никола е разумен.“
После се обърна към мен:
„Пет минути разговор. Само мъжки. Деница да изчака отвън.“
Деница се напрегна.
„Борис…“
„Бързо ще е“, отвърна той меко — и в този „мек“ тон имаше заповед.
Тя излезе. Вратата остана леко открехната.
Борис седна без покана.
„Ще говоря директно“, каза. „Деница е направила грешка. Грешка, която може да се поправи. Но трябва тишина.“
„Каква грешка?“ попитах.
„Виждам, че не знаеш. Това е добре. Значи не се преструваш.“
Той се наведе напред.
„Тя подписа документ, който не трябваше да подписва. От страх… и от желание да помогне на човек, който не заслужава.“
„Кой е този човек?“
„Не е важно“, отсече Борис. „Важно е, че документът е реален. И ако стигне където не трябва — има последици. За нея. И за теб.“
Сърцето ми се сви.
„За мен защо?“
Борис повдигна вежди, сякаш съм наивен.
„Защото си бившият. Защото си удобен. Защото някой може да реши, че си знаел. В такива истории истината е последна.“
Погледнах към открехнатата врата. Знаех, че тя слуша.
„Ти ли ѝ пращаш тези съобщения?“ попитах.
„Пращам напомняния“, каза спокойно. „Някой трябва да я държи в рамките.“
„Заплахите?“
Лицето му за миг изстина.
„Не ги наричай заплахи. Наричай ги последици.“
Тишината натежа.
„И какво искаш от мен?“ попитах.
Борис се облегна.
„Нищо сложно. Забравяш. Не ровиш. Не разпитваш. И ако някой пита за Деница — казваш, че не сте общували.“
„А ако не го направя?“
Усмивката му се превърна в предупреждение.
„Тогава ще видиш колко бързо спокойствието става съдебна зала. И колко лесно човек с кредити може да бъде натикан в ъгъл.“
Кредитите. Произнесе го така, сякаш ги държи в джоба си.
„Много хора живеят на заем“, добави. „Някои на банков. Други — на морален.“
Стана.
„Ще бъдеш разумен, Никола.“
Отвори вратата. Усмихна се към Деница и я поведе. Тя прошепна „довиждане“, без да ме погледне.
Останах сам и за пръв път разбрах ясно: това не е лична драма. Това е капан.
И аз вече бях стъпил вътре.
Глава четвърта
Вечерта Стефан звънна. Гласът му беше стегнат.
„Никола, седни.“
Седнах.
„Има нещо на твое име“, каза. „Не е огромно, но е достатъчно да те удари.“
„Какво?“
„Поръчителство. За заем. Подписът изглежда като твоя… или поне е направен така, че да мине.“
Дъхът ми заседна.
„Аз не съм подписвал.“
„Знам. Но някой е направил подпис, който може да се приеме. Ако заемът не се обслужва — ще те търсят.“
„Кой е взел заема?“
„На името на Стоян. А поръчителят си ти.“
Стоян. Името ме удари като тухла.
Бях го виждал веднъж — свити рамене, нервен поглед. Нищо впечатляващо. Нищо опасно… поне на пръв поглед.
„Има и друго“, добави Стефан. „Оформя се дело. Името на Деница също излиза.“
„Какво правя?“
„Не подписвай нищо. Намери независим адвокат. И ако имаш доказателства — пази ги.“
Нямах. Само онова известие.
Затворих и останах да гледам стената, докато в главата ми се подреждаше схема, която не исках да виждам: Деница, Стоян, Борис — и моето име като печат отдолу.
Телефонът ми звънна. Непознат номер.
„Никола“, чу се женски глас. Хладен и точен. „Казвам се Яна. Адвокат съм. Трябва да говорим.“
„Откъде имате номера ми?“
„Когато се търсят истини, номерата се намират“, каза тя. „Въвлечен сте в нещо, което може да ви унищожи, ако стоите и чакате. Ако искате защита — ще се срещнем.“
„Стоян ли е жертвата?“ попитах.
Пауза. После:
„Не. Стоян не е жертвата. Стоян е инструмент.“
Глава пета
Срещнах Яна на място, където хората се разминават без да се помнят. Тя седеше в ъгъла с папка пред себе си, строга, събрана, сякаш е родена да казва „фактите са по-важни от чувствата“.
„Знам за ипотеката ви“, започна. „Знам, че това е слабостта, по която могат да ви натиснат. И знам, че Борис вече мисли в тази посока.“
Извади копие от договор за заем. Стоян — кредитополучател. Аз — поръчител.
„Това е част от схема“, каза тя. „С подставени лица, фалшиви подписи, прехвърляния. В центъра е Борис.“
После каза име, което ме върна в друга реалност:
„Има още един човек. Калоян.“
Калоян — по-малкият брат на Деница. Момче с книги и притеснение в очите, което вярваше, че животът се решава с учене и старание.
„Деница е тръгнала да му помага“, каза Яна. „И е станала заложник. Борис не подарява пари. Той купува послушание.“
Показа втори документ — прехвърляне на дял от фирма. Подпис, положен „вместо“ собственика.
„Човекът се казва Радослав“, каза тя. „И е решил, че няма да мълчи.“
„Какво иска от мен?“
„Да излезете чист“, отвърна Яна. „Но за това трябва да решите на коя страна сте. На тишината, която ви предлага Борис, или на истината, която първо ще ви разтърси, но може да ви спаси.“
И тогава ми даде задача:
„Намерете Калоян. Той е ключът.“
Глава шеста
Калоян живееше скромно — книги повече от мебели. Когато отвори, очите му се разшириха.
„Никола? Какво става?“
„Истината“, казах. „Сега.“
Той отстъпи, пребледня.
„Не знам за какво говориш.“
„Знаеш. И ако не ми кажеш — ще ви смачкат. Теб, Деница… и мен.“
При името ѝ се сви.
„Тя добре ли е?“
„Жива е. Но в капан. И ти си в него.“
Калоян преглътна и започна да говори, сякаш ако спре, ще се задуши. Такси, дългове, отчаяние. Деница търсела помощ. Появил се Борис — спокоен, убедителен… и страшен.
„Каза, че е формалност“, прошепна Калоян. „После започнаха да искат още — пликове, срещи, оставяния. Ако питах — намекваха за сестра ми.“
„Деница подписа ли вместо Радослав?“ попитах.
Калоян не отговори с думи. Погледът му се измести. Това беше достатъчно.
„Да“, прошепна. „Подписа, за да ме спаси.“
Тогава телефонът му звънна. На екрана — „Борис“.
Калоян не посмя да вдигне. Дойде съобщение. Прочете го и лицето му се изпразни от цвят.
„Какво пише?“ попитах.
„Пише… че знае, че си тук.“
После — второ изречение, което ме разряза:
„И че ако направим грешна крачка, ипотеката ти ще стане кошмар.“
Тогава разбрах: Борис не заплашва „някой ден“.
Той вече е започнал.
Глава седма
Още същата вечер натискът се появи като „учтивост“.
Обаждане от банката — „среща за уточняване на детайли“. После писмо за „проверка на платежоспособност“. Нищо директно, но достатъчно, за да не спиш.
Стефан потвърди:
„Те те мерят. Ако видят страх — ще натиснат още.“
Яна беше по-ясна:
„Трябва ни твърдо. Документи. Свидетел. И… Стоян.“
Глава осма
Стоян се оказа от онези хора, които умеят да се разтварят в тълпата. Но имаше навици. Места. Часове. Калоян помогна, Стефан намери нишки.
Когато го видях, седеше сам и гледаше масата, сякаш тя е единственото нещо, което не го обвинява.
Седнах.
„Искам истината.“
Той се изсмя сухо.
„Истината е скъпа. Ти не можеш да си я позволиш.“
„Имам ипотека“, отвърнах. „Знам какво е скъпо.“
Стоян се наведе.
„Не съм искал да те замесвам. Борис каза, че си стабилен. Че ако стане нещо — ти ще платиш.“
„Къде са парите?“
„При този, който не се пипа“, изрече Стоян. „При този, който стои чист.“
После каза нещо, което не очаквах:
„Деница… не е лоша. Само се уплаши. И… имаше тайна.“
„Каква тайна?“
Той преглътна.
„Била е с Борис преди теб. За кратко. Той ѝ даде пари. После не поиска пари обратно. Пожела послушание.“
Стоян замълча за миг, после прошепна:
„Имам папка. Копия. Разписки. Имена. Преводи. И подписа, който тя сложи вместо Радослав.“
„Къде е?“
„Ще ти я дам“, каза. „Тази нощ. Но не идвай сам.“
Когато се прибрах, пред вратата ми имаше плик. Вътре — копие от писмото на банката и бележка:
„Виждаш ли колко лесно. Дръж се разумно.“
Без подпис.
Но аз знаех чий е почеркът.
Глава девета
Стефан дойде при мен.
„Това вече е опасно“, каза. „И не от типа опасно, дето минава с една караница.“
Отидохме на мястото. Стоян се появи като сянка и подаде плоска папка, сякаш се страхува да не му изгорят пръстите.
Стефан прегледа няколко листа и лицето му се стегна.
„Това е сериозна схема. Фирми, прехвърляния, кредити, фалшиви подписи…“
„Има ли нещо за поръчителството?“ попитах.
„Има“, кимна Стоян. „И кой го е прокарал. Един служител. Подкупен.“
Точно тогава в края на улицата спря кола. Светлини се плъзнаха по стените, сякаш някой режисира сцена.
Стоян пребледня.
„Той е.“
Стефан ме дръпна.
„Сега!“
Хукнахме. Зад нас — стъпки. Не хаотични. Уверени.
„Никола“, чу се глас, почти дружелюбен. „Не е нужно да тичаш. Можем да се разберем.“
Борис.
Не се обърнах. Тичах с папката, сякаш държа собственото си дишане.
Успяхме да се измъкнем — за момента.
Глава десета
Яна прие папката и започна да работи като машина. Снима, копира, подрежда.
„Това стига за иск. И за сигнал. И за мерки“, каза тя. „Но ни трябва свидетел. Стоян.“
„Той е уплашен“, казах.
„Страхът е каиш“, отвърна Яна. „Борис го знае.“
Тогава каза нещо, което ме изненада:
„Ще трябва да стигнем и до Деница. Без нея той ще се опита да прехвърли всичко върху вас.“
Когато се прибрах, Деница ме чакаше пред вратата. Самичка. Без Борис. Очите ѝ бяха зачервени, ръцете ѝ трепереха.
„Никола… трябва да поговорим.“
„Какво има?“
Тя преглътна:
„Той иска още един подпис.“
„Какъв?“
„На твое име.“
Глава единадесета
Деница говореше като човек, който се дави и се опитва да диша между вълните. Калоян, таксите, първите дългове. Борис — „чаровен“, „помагащ“, докато помощта не се превърнала в диктат.
„Каза, че ако кажа на теб, ще ме намразиш“, прошепна. „И че тогава Калоян е обречен.“
Погледнах я дълго.
„Ще спасим Калоян“, казах. „Но ти трябва да направиш нещо. Да излъжеш Борис.“
Тя пребледня.
„Той ще разбере.“
„Нека мисли, че контролира“, отвърнах. „Ще му кажеш, че си съгласна. Да донесе документите. И когато дойде — ще сме готови.“
Телефонът ѝ иззвъня. Тя погледна екрана.
„Той.“
„Вдигни“, казах.
Тя натисна.
„Деница“, чу се гласът му като кадифе. „Надявам се, че си взела правилното решение.“
„Ще направя каквото искаш“, каза тя, а очите ѝ молеха за въздух.
„Утре ще дойда“, каза Борис. „И този път няма грешки.“
Затвори.
„Утре“, прошепна тя.
„Утре“, повторих. „И ние ще сме готови.“
Глава дванадесета
Планът беше прост само на думи. Яна подготви сигналите и молбите. Стефан разпръсна копията на документите на различни места. Калоян беше скрит. Стоян — също.
Срещата с Борис беше на публично място, с изходи, със свидетели, с възможност да не останем сами в тъмното.
Когато Борис влезе, носеше спокойствието на човек, който вярва, че светът му е длъжен. Деница беше до него, напрегната.
„Документът“, каза той.
„Ти каза, че ти ще го донесеш“, прошепна тя, както бяхме репетирали.
Борис се усмихна и извади папка.
Тогава Яна пристъпи напред.
„Борис“, каза.
Той замръзна за миг. После си върна маската.
„И вие коя сте?“
„Яна. Адвокат. Представлявам Радослав.“
Името падна тежко. За първи път в очите на Борис проблесна нещо различно от увереност.
Яна сложи копията на масата.
„Ето преводите. Ето документите. Ето фалшивите подписи. И ето подписа на Деница, положен вместо Радослав.“
„Фалшификати“, отвърна Борис, но гласът му вече беше по-сух.
„Имаме свидетел“, каза Яна.
„Стоян?“ изсмя се Борис. „Стоян ще каже каквото му подскажете.“
„Стоян ще каже каквото е видял“, отвърна Яна. „Защото вече няма изход.“
Борис се обърна към мен:
„Ти наистина ли си мислиш, че можеш да си герой? С ипотека на гърба?“
Погледнах го.
„Не съм герой. Просто няма да позволя да ме използват.“
Яна добави тихо:
„Този разговор вече е част от дело.“
Борис стана. Хвана Деница за ръката.
„Тръгваме.“
Деница се дръпна.
„Не.“
В залата сякаш падна стъкло.
„Какво каза?“ попита той.
„Не“, повтори тя, по-ясно. „Калоян е на сигурно.“
Борис се усмихна празно.
„На сигурно? Мислиш.“
Набра номер и включи високоговорител.
„Покажи им, че никой не е на сигурно.“
Телефонът на Деница звънна. На екрана — „Калоян“.
Тя изпищя без звук.
Яна внезапно взе телефона, натисна няколко бутона и каза ясно:
„Разговорът се записва. И вече е изпратен.“
Борис замръзна. За първи път видях страх в очите му — не от нас, а от загубата на контрол.
Той се обърна и излезе, без да каже нищо.
Яна се наведе към Деница:
„Калоян е жив. Това беше блъф. Когато му стане тесно, Борис блъфира.“
Деница се разплака, а аз издишах, сякаш за първи път от седмици.
Но знаех: той няма да спре лесно.
Глава тринадесета
Делото започна — не като гръм, а като бавно затягане. Призовки, доказателства, срокове. Радослав се появяваше рядко, но стабилно — човек, който не иска театър, а край.
Борис отвърна с мръсно: слухове, натиск, опити да ме изкара ненадежден. На работа хората ме гледаха по-различно — като човек, който може да „има проблеми“.
После дойде обаждане от него.
„Мога да приключа всичко“, каза спокойно. „Да изчистя поръчителството. Да успокоя ипотеката. Да върна живота ти.“
„И цената?“
„Деница“, каза той тихо. „Дай ми я. Нека подпише. И ще изчезна от живота ти.“
„Тя не е вещ“, отвърнах.
„Всички сме вещи“, каза Борис. „Въпросът е кой ни държи.“
На следващия ден получих съдебно уведомление — иск срещу мен за „клевета“ и „вреди“. Фирма, която не бях чувал. Но подписът отдолу беше ясен.
Борис.
Показах го на Яна. Тя прочете и… се усмихна.
„Това е грешка.“
„Грешка?“
„С този иск той официално се връзва с вас и темата. Излиза на сцената. А когато е на сцената — можем да го осветим.“
Глава четиринадесета
Първото заседание беше студено. Борис влезе безупречен, с адвокат като стена. Усмихна ми се, сякаш сме приятели.
Деница седеше до Яна — бледа, но странно твърда.
Калоян беше там, придружен, по-слаб, но не пречупен.
Стоян дойде последен — уплашен, но решен.
Показанията започнаха. Радослав — факти. Деница — истина през страх. Стоян — схеми, имена, механизми. Когато стигна до подкупения служител и поръчителството, Борис изпусна нервен смях.
Яна извади последния ход:
„Представям запис.“
В залата прозвуча гласът на Борис:
„Дай ми я. Нека подпише. И аз ще изчезна.“
Тишината беше като камък. Борис опита да говори за „контекст“, но вече беше късно.
Когато излязохме, той се приближи.
„Добре изиграно“, прошепна. „Но играта не е свършила.“
„Свършва“, казах.
Той се наведе:
„Аз не губя. Аз просто сменям целта.“
И си тръгна.
Глава петнадесета
Решението дойде след седмици, които ми се сториха като години.
Съдът призна схемата. Документите, натиска, фалшивите подписи. Поръчителството ми беше отменено, банката призна нередност. Ипотеката си остана моя товар — тежък, но вече не беше чужда дръжка, с която да ме дърпат.
Радослав си върна дела. Стоян получи шанс за по-леко отношение срещу показания и сътрудничество. Калоян продължи да учи и започна почасова работа — не от геройство, а от инат да не бъде чужда пешка.
Деница понесе последствията си. Съдът отчете натиска и изнудването, но не изтри вината. Излезе от всичко като човек, който е платил с години от себе си.
След последното заседание тя ме настигна пред сградата.
„Никола… съжалявам.“
Погледнах я и видях умората, която не се вижда по кожата.
„Съжалението не връща време“, казах. „Но може да върне посока.“
Тя преглътна.
„Ще ме мразиш ли винаги?“
„Не знам“, отвърнах. „Мразата е тежест. А аз вече нося достатъчно. Но не мога да се върна там, където бяхме.“
Тя кимна, сякаш го знаеше.
„Само… благодаря, че спаси Калоян.“
„Ти също го спаси“, казах. „Когато проговори.“
Тя си тръгна — не като победител, не като жертва, а като човек, който е минал през пожар и е останал жив.
За Борис чух, че се е дръпнал назад. Загубил влияние. Загубил хора. Загубил лицето си пред тези, които го смятаха недосегаем. Не изчезна напълно — такива хора рядко „изчезват“. Но вече имаше следи. И хора, които гледат.
Една вечер, седмици по-късно, стоях на балкона. Въздухът беше студен и чист. За първи път отдавна не се чувствах като човек, който се оглежда зад гърба си на всяка крачка.
Стефан звънна.
„Как си?“
„Уморен“, казах. „Но жив.“
„Това е победа“, отвърна той.
Затворих и се усмихнах с тиха благодарност към тишината — онази истинската, която не е страх, а въздух.
И си помислих: понякога човек вярва, че най-страшното е да загуби любов. Но истинският ужас е да загуби себе си, докато се опитва да спаси друг.
Аз почти се бях изгубил.
Но истината беше намерила път.
Епилог
Месец по-късно получих плик по пощата — без подател. Вътре имаше само една флашка и бележка:
„За да знаеш, че краят винаги е начало.“
Първата ми мисъл беше Борис. Втората — че това може да е капан. Третата — че ако оставя страха да управлява, значи той пак печели.
Обадих се на Яна. Срещнахме се в кантората ѝ. Тя сложи флашката в служебен компютър, изолиран от мрежата, и отвори съдържанието.
Вътре имаше папка с надпис: „Списък“.
Не бяха мои документи. Не беше и само нашата схема.
Бяха десетки имена, фирми, преводи, контакти, датировки — като карта на мрежа, която се разпростира далеч отвъд Борис. И накрая — един аудио файл, обозначен като „00“.
Яна го пусна.
Чу се гласът на Борис, но този път не беше кадифе. Беше рязък, задъхан.
„Не ми говори за съд“, казваше той на някого. „Ако падна аз, ще паднем всички. Знаеш го.“
От другата страна се чу втори глас — по-нисък, по-спокоен. Невидим.
„Точно затова, Борис… ти ще паднеш пръв.“
Яна спря записа. Погледна ме внимателно.
„Това не е от него“, каза тихо.
„От кого е?“ попитах.
Тя затвори папката и за първи път видях по лицето ѝ не хлад, а тежест.
„От някой, който е по-голям от Борис“, каза. „И който вече чисти следите си… като започва от най-шумните.“
В този момент телефонът ми иззвъня.
Непознат номер.
Вдигнах, без да мисля, и чух глас, който не бях чувал преди — спокоен, делови, почти учтив.
„Господин Никола… нали така? Обаждам се, за да ви уведомя, че по случая има ново развитие. И ще се наложи да дадете допълнителни показания.“
„Кой сте вие?“ попитах.
Пауза. Лека. Контролирана.
„Кажете, че съм човек, който не обича недовършени истории“, отвърна гласът. „И който знае, че вие вече сте видели как изглежда истината, когато светне на екрана.“
Линията прекъсна.
Стоях с телефона в ръка и разбрах нещо неприятно и ясно:
Аз бях спасил живота си… но бях отворил врата, която води по-навътре.
Яна ме погледна.
„Какво каза?“ попита.
Поех въздух.
„Че не обича недовършени истории.“
Тя кимна бавно, сякаш това потвърждаваше нещо, което отдавна подозира.
И тогава, за първи път след всичко, не усетих паника.
Усетих избор.
Защото вече знаех правилото: страхът е каиш. А истината — нож.
И този път ножът беше в моята ръка.
0 Comments