Глава първа
На семейното събиране бях с якето на майка ми, която вече не беше между живите.
Якето не беше ново, нито забележимо. То ухаеше на чисто пране, на спокойни вечери, на топъл чай и търпение. Щом го сложих, усетих сякаш майка ми ме прегръща и ми дава сила да не се разпадна.
Свекърва ми ме изгледа внимателно от глава до пети, присви устни и се изсмя.
– От кофата ли го извади?
Тези думи се стовариха върху мен като мокър парцал. Някои хора се подсмихнаха неловко, сякаш се криеха зад чашите си.
Калоян, съпругът ми, също се усмихна. Не каза нищо. Не ме погледна. Не помръдна. Все едно съм просто незначителна част от обстановката.
Очите ми се напълниха със сълзи. Опитах да преглътна, да се усмихна, да изглеждам така, сякаш не ме боли. Но болката не пита дали си готов за нея.
Станах бавно, а столът изпука неприятно. Всички притихнаха, за да чуят как си тръгвам.
Не успях да кажа сбогом. Думите не излизаха, защото щях да се разплача.
Излязох навън, сълзите горяха по лицето ми, а студът не ги спря.
Щом се прибрах, затворих вратата и се облегнах, прошепвайки тихо, сякаш майка ми може да ме чуе:
– Мамо, защо ме боли толкова?
Глава втора
Няколко дни по-късно, в ранното утро, свекърва ми нахлу у дома пребледняла.
Слънцето още не се беше показало, а аз държах чаша с чай в кухнята, без да отпивам. Мислите ми бяха объркани и заплетени.
Звънецът иззвъня остро, сякаш някой удряше по металната врата.
Преди да стигна, тя вече блъскаше по вратата.
Отворих и видях Вера.
Косата ѝ беше разрошена, очите разширени, устните посивели. Не се усмихна. Не каза „добро утро“. Не попита как съм.
Просто влезе.
Премина покрай мен право към спалнята. Сърцето ми се стегна.
– Вера, какво правиш?
Не ми отговори.
Отвори гардероба ми рязко, вратата удари стената. Пръстите ѝ ръшеха из дрехите, докато не извади якето.
Притисна го до гърдите си и започна да претърсва джобовете.
Стоях неподвижна.
– Вера, спри.
Реакция нямаше. Дишането ѝ беше накъсано, ръцете ѝ трепереха от отчаяние, маскирано като решителност.
Изведнъж извади малък, пожълтял плик.
Беше залепен с тънка лента, а върху него с почерка на майка ми пишеше:
За Елена
Отдръпнах се, сякаш държеше нож.
– Това е мое, – прошепнах.
Вера го стисна още по-здраво, сякаш ще го разкъса.
– Не е твое, – изсъска. – Това не трябва да е при теб. Не трябва да го четеш.
Нещо дълго потискано в мен се надигна – гняв, болка, унижение, години мълчание.
– Дай ми го.
Погледът ѝ беше пълен не само със страх, но и с вина.
– Кой си ти, че да ме спираш да отворя писмо от майка ми?
Тя преглътна тежко.
– Елена, не разбираш. Това писмо може да съсипе всичко.
Точно в този момент посегнах към плика.
Тогава Калоян се появи на прага, по тениска, с рошава коса и изморени очи.
– Какво става тук?
Вера се обърна към него, търсейки помощ.
– Калояне, кажи ѝ да не го отваря. Кажи ѝ.
Калоян погледна плика и после мен. В погледа му проблесна паника, но бързо я скри.
– Елена, остави го. Мама просто се е объркала. Дай ѝ плика и да приключваме.
– Дай ѝ плика.
Тези думи тежаха повече от смеха на събирането.
Гледах ги – двама души, които би трябвало да са ми семейство, а сега стояха срещу мен като съдии.
В този миг разбрах:
Не пликът ги ужасяваше. Истината ги ужасяваше.
Глава трета
Не дадох плика.
Стиснах го здраво и се отдръпнах.
Вера пристъпи към мен, но аз вдигнах ръка.
– Още една крачка и ще извикам.
Калоян се намръщи.
– Не се дръж като дете. Това е семейна работа.
– Точно така. Семейна. А аз съм част от това семейство. Или поне така мислех.
Вера трепереше, вече не ръшеше в джобовете – сега търсеше в лицето ми.
– Ти нямаш представа какво държиш, Елена.
– Имам представа, че е мое.
Седнах на леглото и внимателно отворих плика, сякаш хартията можеше да се нарани. Ароматът на старо мастило ме връхлетя като спомен.
Извадих писмо – почеркът на майка ми беше сигурен, леко наклонен.
Започнах да чета на глас, без да съм го планирала.
„Елена, ако четеш това, значи вече ме няма. Не плачи, дете мое. В това яке има истина. Има нещо, което трябва да знаеш, за да не те пречупят.“
Вера изохка, а Калоян остана на място, като човек, който току-що е чул присъдата си.
Четох нататък.
„Преди години Вера дойде при мен. Плачеше. Молеше. Имаше дълг. Голям дълг. Не беше само заради семейството, а заради нещо, което криеше от всички.“
– Вера, – прошепнах, гледайки я.
Тя поклати глава, сякаш отричаше самото си съществуване.
Майка ми продължаваше:
„Калоян тогава беше млад и горд. Искаше да започне работа при един човек на име Борис. Богат. Влиятелен. Опасен. Вера подписа нещо, което не разбра, за да му помогне. После Борис поиска още. И още. Постави ги на каишка.“
Калоян се размърда.
– Стига, Елена.
– Не. Сега започва.
Прочетох следващото изречение – и гърлото ми пресъхна.
„Вера ме помоли да заложа жилището си, за да изчистя техния дълг. Казах, че няма да го направя. Тогава тя заплаши, че ще унищожи теб. Че ще разкаже една лъжа така убедително, че никой няма да ти повярва. Аз не отстъпих. Но знаех, че няма да се спре.“
Вера се свлече на стола до гардероба, ръката ѝ трепереше върху якето.
Аз продължих.
„Аз тогава направих друго. Прехвърлих всичко на твое име, Елена, чрез документи, които пазя в подплатата на якето. За да не могат да те изнудват с празни думи. Там има нотариален акт, разписка и една записка, която доказва кой е истинският длъжник.“
Калоян изръмжа.
– Това не е вярно.
Погледнах го.
– Не е вярно?
Той стисна юмруци.
– Майка ти беше странна. Обичаше да драматизира. Не разбираше от такива неща.
Вера се изправи и извика с глас, какъвто не бях чувала от нея.
– Стига, Калояне. Стига. Тя знае. Вече знае.
В стаята настъпи тежка тишина.
Държах писмото, а в главата ми се въртеше мисълта:
В това яке има истина.
Ако истината е скрита там, значи някой би направил всичко, за да я унищожи. Не непременно с ръце – понякога хората убиват с подписи, договори и усмивки.
Глава четвърта
Същата вечер разших подплатата.
Калоян си тръгна, трясна вратата и каза, че има нужда от въздух. Не се поинтересува дали аз имам нужда. Просто избяга.
Вера стоеше в кухнята като сянка, неспособна да намери място за ръцете си. Опита да заговори, но думите ѝ не излизаха.
– Елена, аз…
– Не сега, – прекъснах я.
Взех игла, конец и ножичка, седнах под лампата, а якето лежеше в скута ми като жива памет.
Когато внимателно разпорих вътрешния шев, под плата се появи малък пакет, увит в тънка хартия.
Пръстите ми се лепяха за листовете, сякаш не искаха да ги пуснат.
Вътре имаше нотариален акт, договор за заем, разписка, подписана от Вера и от някой с резки букви.
Борис.
Имаше и писмо, различно от предишното – по-кратко и по-студено.
„Елена, ако четеш това, значи не съм успяла да те опазя от тях напълно. Борис няма да се спре. Той иска всичко, което не му принадлежи. Но в тази папка е неговата слабост. Подписът му. Доказателството, че изнудва и че вкарва хора в дългове чрез измама.“
Погледнах Вера.
– Ти знаеше, – прошепнах.
Тя плачеше без звук.
– Знаех, че майка ти ме мрази. Знаех, че ме гледа като човек, който ще съсипе собствения си син. Но не знаех, че е направила това. Не знаех, че е прехвърлила нещата на твое име.
– На мое име, – повторих. – Значи аз съм собственик на…
– На неща, които Борис смята за негови, – прошепна Вера.
В този момент се отвори вратата.
Калоян се върна, но не беше сам.
Зад него стоеше мъж с тъмно палто и спокойни очи. Не се усмихваше, но не беше и ядосан. Изглеждаше като човек, който винаги получава своето.
Вера пребледня още повече.
– Не, – прошепна тя. – Не тук.
Мъжът влезе и се обърна към мен.
– Ти трябва да си Елена.
Гласът му беше мек, но с прикрита заплаха.
Калоян се дръпна встрани.
– Елена, това е Борис. Дойде да говорим. Нормално, като възрастни.
Борис огледа якето в ръцете ми, после документите на масата.
Очите му се присвиха.
– Виждам, че майка ти е оставила подарък.
Не му отговорих.
Той пристъпи към масата.
– Нека бъдем разумни. Това, което държиш, не е за теб. Ти си добра жена. Сигурно не искаш проблеми.
– Ако не искам проблеми, защо ги донесохте в дома ми?
Борис леко се усмихна.
– Защото понякога проблемите сами идват. А понякога ги водят хора, които мислят, че могат да излъжат системата.
Погледна Калоян.
Той наведе глава.
После пак погледна мен.
– Искам документите. Сега.
– Не.
Борис не повиши глас.
– Вера, ти нямаш право да казваш не. Ти си ми дала подписа си. Ти си ми дала страха си. А страхът е най-верният договор.
Калоян ме доближи и протегна ръка.
– Елена, моля те. Дай му ги. Иначе ще стане по-лошо.
Сърцето ми биеше лудо.
Това беше моментът за избор.
Да съм тиха, удобна, да оставя другите да решават съдбата ми.
Или да бъда дъщеря на майка си.
Стиснах документите, сложих ги обратно в якето и го облякох.
– Не.
Само една дума.
Но прозвуча като гръм.
Борис ме гледа дълго, после кимна леко.
– Добре.
И тихо, почти приятелски, добави:
– Тогава ще си говорим по друг начин.
Глава пета
Следващите дни вървяха бавно, като разпадащ се лед.
Калоян обикаляше из къщата като човек, който чака присъда. Опитваше да ми говори, но думите му звучаха кухо. Той беше от онези, които мислят, че „извинявай“ заличава всичко.
Вера не си тръгваше. Като че
0 Comments