Работих с Лилия цели пет години – време, през което деляхме бюро, ползвахме един и същ принтер и не пропускахме обедните кафета, гарнирани със сладки приказки и горчив вкус. В задушната атмосфера на корпоративния офис, където повечето отношения са повърхностни и основани на служебна учтивост, нашата връзка беше нещо повече. Това приятелство беше моята опора. Тя познаваше детайлите около вечерната ми магистратура, борбата ми с кредита за малката гарсониера и тревогите ми за бъдещето. Аз пък знаех за най-дълбоката ѝ мечта – да стане майка.
С Лилия и съпруга ѝ, Симеон, бяха заедно от десет години. Той – преуспял бизнесмен, с присъствие, което изпълва всяко помещение и аромат на скъп парфюм. Имаха всичко – къща в полите на планината, екзотични пътувания, коли, които познавах само от списанията. Единственото, което липсваше, беше детският смях в иначе просторните стаи. Годините се нижеха между лекарски консултации, процедури, надежди и разочарования. Всеки месец беше нова битка, която завършваше с тихо поражение. Неусетно виждах как огънят в очите на Лилия угасва, а раменете ѝ се свиват под тежестта на болката. Усмивката ѝ стана само сянка, която не достига до погледа.
После, в един пролетен ден, всичко се промени. Лилия се появи на работа с лице, озарено така, както никога не бях виждала. Стисна ръката ми и прошепна: „Бременна съм, Ани! Най-накрая се случи!“. Прегърнахме се сред шумотевицата на офиса, а раменете ѝ потреперваха – този път от облекчение.
Радостта в офиса беше огромна. Носехме ѝ плодове, обсъждахме имена, фантазирахме за бъдещето на това чакано дете. Симеон я гледаше така, сякаш държи цялата вселена. Бременността ѝ протичаше леко, почти като по книга – коремчето нарастваше, а с него и щастието на всички около нея. Лилия разцъфтяваше, превръщайки се в истински символ на майчинството. Говорехме с часове за колички, цветове на детската стая, малките ритничета, които усещала нощем. Аз я подкрепях във всяка стъпка, споделях всяка нейна радост.
Но плановете се объркаха. В началото на шестия месец стана немислимото. Симеон ми се обади – гласът му беше безжизнен, думите – кратки и болезнени. „Няма го вече. Загубихме бебето.“ Земята се разклати под краката ми. Всичко, което градехме, се срина за миг.
Лилия беше съсипана – думата не стига да опише състоянието ѝ. Превърна се в сянка из собствения си дом, скиташе из празните стаи, предназначени за дете. Изолира се напълно, затвори се в себе си. Аз я посещавах, носех ѝ храна, опитвах се да говоря, но тя не откликваше. Седях до нея в тишина, усещайки как стената между нас расте. Болката ѝ заемаше цялото пространство, а Симеон се потапяше в работа, сякаш бягаше от празнотата у дома.
Глава 2
Няколко седмици по-късно, в един дъждовен следобед, ни навести Магдалена – бивша колежка, напуснала преди година в търсене на по-добра работа. Типичен знаещ-всичко човек, леко саркастична, но не и зла по същество. Настанихме се в служебната кухня, където ароматът на кафе се смесваше с този на мокър асфалт.
Разговорът вървеше мудно – обичайните офис новини: кой се е оженил, кой е напуснал, кой е бил повишен. Неизбежно, Магдалена попита за Лилия. „Чух, че е била бременна. Как е тя? Кога е терминът ѝ?“
Въздъхнах, усещайки познатата буца в гърлото. Разказах на Магдалена всичко – от радостта и надеждите, до празните мечти и телефонното обаждане, което промени всичко.
Докато говорех, лицето на Магдалена се променяше. Оживлението изчезна, веждите ѝ се смръщиха. Когато приключих, тя ме гледаше с широко отворени очи, изпълнени не със съчувствие, а с изумление. Лицето ѝ пребледня, а чашата с кафе потрепери в ръката ѝ.
„Шегуваш ли се?“ – Гласът ѝ беше почти шепот.
Поклатих глава. „Иска ми се да се шегувах, Маги. Ужасно е. Тя е напълно съсипана.“
Магдалена остави чашата с шумно удряне върху масата и се наведе към мен. Погледът ѝ беше напрегнат, почти тревожен.
„Не, ти не разбираш,“ прошепна тя, сякаш се страхуваше някой да не ни чуе. „Ти наистина ли не знаеш?“
Сърцето ми ускори ритъм. Усетих студ по гърба си. „Какво трябва да знам?“
Магдалена се огледа неспокойно, после се обърна към мен и изрече думи, които преобърнаха представите ми.
„Не знаеш ли, че тя… тя изобщо не е губила бебето? Защото никога не е имало бебе. Тя никога не е била бременна.“
Глава 3
Думите на Магдалена се задържаха във въздуха, тежки и нереални. Първоначално мозъкът ми отказа да ги възприеме – звучеше като чужд език. Изсмях се – истерично, накратко.
„Маги, това не е смешно. Жестоко е. Как можеш да твърдиш такова нещо?“
Но лицето ѝ остана сериозно, в очите ѝ имаше само съчетание от шок и съжаление.
„Ани, кълна се. Преди около месец, когато тя би трябвало да е в петия месец, я видях. Бях на спа уикенд с приятелка в малко планинско градче. Лилия беше там – сама, по бански, с плосък корем, отпивайки вино. Познах я веднага. Помислих, че може да се бъркам, но после я чух как говори по телефона със Симеон, разказваше му как бебето рита. А тя – никакъв корем, слаба както винаги. Първо си помислих, че може вече да е загубила бебето и да не е казала, но после… не. Беше прекалено спокойна, сякаш просто си почива.“
Докато слушах, усещах как подът се люлее под краката ми. Не! Това е лъжа, измислица от завист. Лилия не би го направила. Видях болката ѝ – или така съм вярвала.
„Сигурно си се объркала,“ казах, макар и с треперещ глас. „Може да е била някоя, която прилича на нея.“
„Не, тя беше. Поздравих я на тръгване, пребледня, промърмори нещо и почти избяга. Кълна се, Ани. Нещо не е наред.“
Магдалена си тръгна, оставяйки ме сама с тежестта на думите ѝ. Опитах се да се върна към работата, но в съзнанието ми изплуваха сцени от последните месеци, които сега изглеждаха съвсем различно.
В главата ми пробягаха спомени – широките дрехи на Лилия, които скриваха тялото ѝ, отказите й да ходим заедно на йога за бременни, неясните отговори за прегледите. „Всичко е наред“, усмивка и смяна на темата. Никога не ми показа снимка от видеозон – „Симеон ги пази като очите си, в един сейф“, казваше тя. Тогава ми звучеше мило, а сега – абсурдно.
Сърцето ми се сви. Ако това е истина, значи съм станала жертва на най-жестоката измама. Ако всичко е било лъжа, какво означава това за нашето приятелство?
Трябваше да разбера. Дължах го на себе си, на връзката ни, или на това, което е останало от нея. Но истината ме плашеше.
Глава 4
Следващите дни преминаха в суматоха на съмнения. Една част от мен твърдеше, че Магдалена е интригантка, която иска да съсипе Лилия. Друга част, по-тиха, но настойчива, шепнеше, че пъзелът започва да се подрежда, макар и картината да беше плашеща.
Започнах да избягвам обажданията на Лилия. Всеки неин тъжен глас вече ми звучеше фалшиво. Чувствах се предател, но и глупачка, ако съм била лъгана толкова време.
Един ден, подтикната от вътрешен импулс, отидох до дома им без предупреждение. Казах си, че идвам с нещо за хапване, но търсех доказателство – нещо, което да потвърди или отхвърли съмненията ми.
Домът им беше внушителен – модерна къща с големи прозорци и безупречна градина. Прислужницата Искра отвори вратата.
„Лилия вкъщи ли е?“ – попитах.
„Госпожата е в спалнята, не се чувства добре. Господин Симеон е в кабинета.“
„Ще се кача да я видя.“
Изкачих се по стълбите със сърце, туптящо в гърдите. Почуках, не получих отговор, отворих вратата. В стаята беше полумрак. Лилия лежеше на леглото, свита на кълбо.
Тишината беше тежка. На нощното шкафче имаше рамка, обърната с лицето надолу. Любопитството надделя. Внимателно я обърнах.
Това не беше снимка, а ехография – размазан образ, който би трябвало да е тяхното бебе. Но долу вдясно бе изписано чуждо име и дата – не на Лилия, а отпреди две години.
Студена пот избиха челото ми. Ръцете ми трепереха. Това беше доказателството – снимка от чужда бременност.
В този момент Лилия се обърна. Очите ѝ срещнаха моите – в тях нямаше тъга, а паника. Видя снимката в ръцете ми и лицето й застина от ужас.
„Ани… какво правиш тук?“ – Гласът ѝ беше дрезгав.
Не можех да изрека и дума. Просто стоях, стиснала рамката, с обвинението между нас.
„Не е това, което си мислиш,“ започна тя, но гласът ѝ се прекърши.
В мълчанието проговорих – спокойно, но хладно: „Тогава какво е, Лили? Какво е?“
Глава 5
Вратата на кабинета се отвори, Симеон се появи на прага, държейки телефон.
„Какво става тук? Ани? Лилия, добре ли си?“
Лилия се разплака, но този път риданията ѝ звучаха не като болката на майка, а като отчаянието на човек, хванат в лъжа. Симеон влезе, лицето му беше объркано и тревожно.
„Какво държиш?“ – обърна се към мен.
Преди да кажа нещо, Лилия изкрещя: „Нищо! Тя просто… тя не разбира! Махни се, Ани! Излез от дома ми! Веднага!“
Погледнах ги и осъзнах, че този разговор не е за тук и сега. Оставих рамката и си тръгнах – от стаята, от къщата, от техния живот. Оставих след себе си само отломките на една голяма лъжа.
Карах към вкъщи с треперещи ръце и объркан ум. Името върху ехографията беше Павел – братовчед на Лилия, чиято съпруга беше раждала преди две години. Спомних си как Лилия тогава показваше снимките от тяхната бременност. Сега ми беше ясно – беше представила чуждо щастие като свое.
Вкъщи, в малката си гарсониера, някак си се почувствах защитена от целия този фалш. Знаех, че трябва да говоря с някого, който ще погледне всичко без емоции. Обадих се на Дария, приятелка от университета и младши адвокат. Разказах ѝ всичко – за приятелството, за бременността
0 Comments