Светлината в болничната стая беше ярка, почти синикава. Проникваше през клепачите ми, дори когато ги затварях. Навсякъде усещах болка. Всяка частица от тялото ми беше напрегната, все едно всяка нишка крещеше от умора и напрежение, а шевовете дърпаха кожата ми при всяко поемане на въздух. Дишах тежко. Миризмата на дезинфектант се смесваше с нещо застояло, метално.
До мен, в прозрачната пластмасова кошарка, спеше той – малкият. Все още не можех да проумея, че е истински човек. Беше толкова нежен, с тънка и набръчкана кожичка, с юмруци, които едва се виждаха. Гледах гърдите му как се повдигат и спускат. Петър. Името измислихме заедно, някога, когато се смеехме и правехме планове. Преди… всичко да се промени.
Вратата се отвори с леко щракане. Кирил.
Влезе несигурно, сякаш прекрачваше в напълно чуждо място. Държеше телефона си, плъзгайки палец по екрана, докато не се сети къде е и не го прибра в джоба на скъпото си сако. — Ани. Как си? — каза той. Гласът му беше кух и отдалечен.
Не направи нищо.
Не се приближи. Не ме целуна. Дори не погледна към детето. Стоеше до прага, като че ли се страхуваше да не докосне с обувките си реалността.
— Изтощена съм, Кирил — казах, гласът ми беше дрезгав и чужд. — Къде беше?
Той въздъхна по онзи начин, с който винаги показваше, че съм му товар. — Работа. Знаеш, Ани. Нещата са… сложни. Стефан ме изцежда. Имаме проблем с доставките.
Винаги имаше някакъв проблем. Все имаше „сложни неща“. Неговата фирма за консултации, каквато и да беше, винаги беше по-важна. Представяше се за бизнесмен, човек на сделките, на бързите решения и парите. Аз бях просто… жена му. А сега и майка.
— Родих, Кирил — казах тихо, с всяка дума пълна с гняв. — Преди осем часа. Сама.
— Не си била сама, лекарите са били там — той се опита да се пошегува, но не се получи. Видя изражението ми, вдигна ръце. — Добре, добре. Извинявай. Просто… беше невъзможно да се измъкна. Знаеш какъв е Стефан.
Стефан. Партньорът му. Онзи човек, когото срещах два пъти и винаги ме караше да се напрягам. Очите му никога не се усмихваха, дори когато устата го правеше.
Кирил най-накрая се приближи. Наведе се над креватчето. — Прилича на теб — каза, без никаква емоция. Просто твърдение. — Не, не прилича — отвърнах. — Прилича на бебе.
Погледна ме. За миг в очите му проблесна паника. Не гордост или любов, а чиста паника. Като че ли това малко същество беше просто още един проблем, още една сметка за плащане. А ние имахме доста – огромен апартамент с ипотека, неговата лъскава кола, моите надежди за нормален живот.
— Ще донеса нещо за ядене — каза той, сякаш търсеше начин да избяга. — Не искам ядене. Искам съпруг.
Не отговори. Просто се обърна и си тръгна. Чух как телефонът му завибрира отново в джоба, докато излизаше в коридора, и почти веднага вдигна, вече с делови, остър тон.
Останах сама. Сама с болката, миризмата на болница и едно малко спящо бебе, което беше само мое. Бях не просто уморена. Бях бясна.
Глава 2: Тъжната усмивка
Дните вкъщи бяха дори по-тежки. Апартаментът, който някога виждах като символ на успеха ни, сега изглеждаше огромен, празен и студен. Плачът на Петър отекваше между скъпите мебели и високите тавани. Кирил се превърна в призрак. Връщаше се късно, носеше миризма на алкохол и чужд парфюм, и лягаше на дивана в хола. „За да не будим бебето“, казваше. Но и двамата знаехме, че причината не е бебето. Причината бях аз.
Седмици наред не спях. Превърнах се в машина за хранене, сменяне и утешаване. Косата ми беше слепена, дрехите винаги изцапани с мляко. Живеех в постоянна мъгла от изтощение и тих, натрупващ се гняв.
И тогава тя се появи. Магдалена.
Чух звънеца и за миг се надявах, че Кирил е решил да ни обърне внимание. Но беше тя. Свекърва ми. На прага стоеше дребна, спретната, дори в сивия си костюм, с две големи торби с храна.
— Здравей, Ани — каза тихо. Гласът ѝ винаги звучеше меко, сякаш се боеше да не счупи нещо. — Какво правиш тук? — изстрелях, по-рязко, отколкото исках. — Кирил каза, че ти е трудно. Дойдох да помогна.
Влезе, без да чака покана, сложи торбите на плота и веднага започна да действа. Извади тенджера, започна да мие зеленчуци. Движеха се тихо, умело – навик на човек, свикнал да не прави шум.
— Не ми трябва помощ — излъгах, облегната на касата. — Трябва ми съпругът ми.
Тя спря да реже морковите. Ръцете ѝ, покрити със старчески петна, но все още стабилни, останаха върху дъската. — Той… работи много. Бизнесът на баща му не беше лесен. Кирил се опитва да го задържи.
— Бизнесът? — изсмях се, но смехът ми беше като спукано стъкло. — Или просто се крие? Не е докосвал бебето, Магдалено. Нито веднъж. Страх го е. Или му е неприятно.
Тя се обърна към мен. Очите ѝ – същите светлокафяви като на Кирил – пълни с нещо, което тогава не разпознах. Съжаление, вина, и една безкрайна умора.
Бебето проплака от другата стая. Остър, неумолим вик, който се забиваше в главата ми. Поддадох се. Просто се свлякох до стената и седнах на студения под. Сълзите, които задържах толкова време, се изсипаха – горещи и пълни с гняв.
— Не мога повече. Не мога. Аз правя всичко! А той дори не е тук! Той не прави нищо! НИЩО!
Магдалена се приближи и клекна до мен. Беше странно да е толкова близо – винаги държеше дистанция. Докосна рамото ми.
И тогава избухнах. Не по Кирил. По нея.
— Защо е такъв? Ти го възпита така! Ти си го направила такъв! Безполезен! Страхлив! Защо не го научи какво е отговорност? Първо научи сина си да бъде мъж, после идвай да помагаш! Първо научи сина си!
Крещях в лицето ѝ, докато плачът на Петър изпълваше апартамента.
Тя не реагира. Не се защити, не се засегна. Само ме гледаше. Когато млъкнах, бавно свали ръката си. Усмихна се.
Но тази усмивка не беше щастлива. Това беше най-тъжната усмивка, която съм виждала. Счупена. Стана, отиде при Петър, взе го, и той – по чудо – спря да плаче. Държеше го с такава вещина и нежност, каквато Кирил не бе показвал.
— Ще направя супа — каза, без да ме поглежда. — Трябва да ядеш.
Глава 3: Три седмици по-късно
Животът продължаваше в същия безкраен, изтощителен ритъм. Магдалена идваше почти всеки ден. Не говореше много. Готвеше, чистеше, държеше бебето, за да поспя. Никога повече не спомена избухването ми. И вече не се опитваше да оправдава Кирил.
Кирил се отдалечаваше все повече. Разговорите се свеждаха до „Има ли мляко?“ и „Плати ли тока?“. Когато казах, че Марина – сестра ми, студентка в друг град – има нужда от пари за семестъра, той просто подаде няколко банкноти, без да отлепи поглед от лаптопа. Не попита дори колко.
— Взела е студентски заем — опитах се да го пробия, — но не ѝ стигат за квартира. — Ще се оправи. Всички се оправяме — отвърна.
Същата нощ го чух да говори по телефона на балкона, след полунощ. Гласът му беше напрегнат. — …не ме интересува какво казва Стефан! Парите ги няма! Разбери го! … Не, не можеш да ѝ се обаждаш! Остави я извън това, Елица! Казах ти…
Елица.
Името отекна в тишината. Коя беше тя? Сърцето ми заби силно. Знаех, че не е клиент, не е доставка. Това беше мъж, притиснат в ъгъла. Човек с тайни.
Исках да изляза и да го попитам. Но какво щях да кажа? Че го подслушвам? Че животът ми се е превърнал в очакване на следващия удар? Вместо това се върнах в леглото и се завих през глава.
Три седмици след онази сцена. Три седмици, откакто Магдалена ми се усмихна тъжно.
Сутринта телефонът иззвъня в шест. Беше Кирил, но не от вкъщи, а от болница. Не същата болница. — Мама. Получила е инсулт. — Гласът му беше празен. Без емоция.
Магдалена почина три часа по-късно, без да дойде в съзнание.
На погребението Кирил стоеше като статуя. Приемаше съболезнования с механично кимане. Стефан беше там, в черен костюм, потупа го по рамото и ми кимна студено. Елица не видях. Но търсех лицето ѝ в тълпата.
В крайна сметка аз бях тази, която плака. Плаках за тихата жена, на която изкрещях. За тъжната ѝ усмивка. Защото тя единствена видя каква бъркотия съм и вместо да избяга, просто започна да готви супа.
След няколко дни отидохме в апартамента ѝ да съберем документите ѝ. Малко, скромно жилище, пълно с книги и стари снимки. Кирил риеше из чекмеджетата, вероятно търсеше завещание или пари. Аз отворих гардероба – все още ухаеше на нея, на лавандула и нещо сладко.
На най-горния рафт беше нейната чанта. Обикновена кожена чанта, която винаги носеше. Вътре – портмоне, ключове, стар телефон и… бележка. Сгънат лист, адресиран до мен.
Ръцете ми трепереха.
„Ани,“ пишеше с дребния ѝ наклонен почерк.
Бях шокирана.
Тя…
Глава 4: Плитката в скрина
„Ани,
Прости ми. Знам, че думите ми идват твърде късно. Но трябва да знаеш. Не за мен. Заради детето.
Ти беше права. Аз не научих сина си. Но не защото не исках. А защото не можех. Баща му беше същият. По-лош. Този бизнес, който Кирил сега „спасява“, не е просто бизнес. Това е тресавище. Баща му го построи върху лъжи, върху неизплатени заеми и… върху други, по-лоши неща.
Кирил не е лош човек, Ани. Той е слаб. А Стефан знае това. Стефан държи всичките му дългове. И не само неговите.
Преди да се ожени за теб, Кирил беше… обвързан. С друга жена. Елица. Тя не е просто любовница. Тя е дъщеря на един от хората, на които баща му е дължал най-много. Тя държи Кирил с нещо по-силно от любов. Държи го със страх.
Знам, че той те е излъгал за ипотек
0 Comments