Съпругът ми беше едва на 42. Преди месец той неочаквано почина. И изведнъж вчера телефонът му издаде сигнал за ново известие.

Етап 1. Обаждането, което идва сякаш от друг свят

Съпругът ми беше само на четиридесет и две, когато преди месец просто не се събуди. Лекарите отбелязаха „спиране на сърцето“. Все още се случваше да взема телефона му, да разглеждам снимките ни, да чета стари съобщения – сякаш бих могла да изпратя още едно „обичам те“.

Вчера вечерта, седях в тъмната кухня със студен чай пред себе си, когато телефонът на съпруга ми иззвъня. На дисплея светна известие:

„Теглене на средства. Плащане за хотелски номер в ‘Албион’. 6300 рубли.“

Първо, помислих, че става дума за грешка на банката или някакво забавено плащане. Но датата и часът бяха от днес – само преди минути. Картата беше служебната, която отдавна мислех да закрия.

Усетих студ под кожата си. Някой харчеше парите на човек, който вече го няма. А този някой бе в хотел – тук, в нашия град.

Без много да мисля, взех якето, ключовете и двата телефона – моя и неговия. В ума ми имаше само една идея: да разбера какво се случва.

Тъкмо стигах до портата, когато телефонът на съпруга ми пак звънна. На екрана – непознат номер.

Включих високоговорителя и отговорих плахо:– Ало…

Отсреща се чу женски глас, леко напрегнат и раздразнен:– Къде си? Вече съм в стаята, платих с твоята карта, както ми каза. Ако отново си размислил — кажи направо.

Усетих как кръвта ми замръзва.– Това не е… не е той – прошепнах. – Аз съм съпругата му. А съпругът ми почина преди месец. Вие коя сте?

В слушалката настъпи мъчително мълчание. После се чу тихо:– Съпругата му?..

Връзката прекъсна.

Стоях неподвижно, стискайки волана. После запалих двигателя. Вече не беше само любопитство – исках да я видя.

Етап 2. Фоайе, пропито с чужди съдби

„Албион“ не беше хотел, в който някога с него сме били. Малко, уютно място, с приятно осветление и аромат на кафе във въздуха. Зад рецепцията стоеше младеж.

Приближих се, опитвайки се да изглеждам спокойна, макар ръцете ми да трепереха.– Добър вечер. Преди малко някой плати стая с тази карта… – изредих последните цифри. – Може ли да ми кажете кой е настанен?

Момчето се поколеба:– Не смеем да споделяме информация за гостите.

Оставих пред него картата и свидетелството за смърт, което още пазех в чантата си – дали от навик, дали от страх да не го изгубя.– Картата е на името на съпруга ми. Той почина преди месец. Ако сега някой я използва, това е или измама, или… – спрях – …или се случва нещо много странно.

Администраторът пребледня, записа нещо и каза тихо:– Номер 314. Резервацията е на името Иванов.

Фамилията на моя съпруг.

– Тя сама ли е? – попитах.– Да. Млада жена, около трийсет. Повече не мога да кажа.

Млада жена. А моят съпруг не поддържаше „просто приятелки“.

Асасьорът се движеше бавно. Почти не усещах краката си, докато вървях по килимения коридор.

Етап 3. Стая 314 и жената, която не знаеше, че той е мъртъв

Спрях пред врата 314 и осъзнах, че ме е страх да почукам. Страхувах се, че идеалната ми представа за брака ще рухне.

Но вече не можеше да се върна назад.

Почуках на вратата.

Кратка пауза, щракване на верижка. Вратата се открехна леко.

Пред мен застана жена – слаба, с мокра коса, вързана небрежно, без грим и с подпухнали очи. Неизразителна – и именно затова някак опасна.

– Вие?.. – огледа ме внимателно. – Коя сте?

– Лена. Съпругата на Сергей Иванов. Собственикът на картата, с която сте платили стаята.

Тя пребледня, опря се на вратата, прошепна:– Това не може да е вярно… Той каза…

– Какво каза? – прекъснах я рязко.

– Че е сам, че няма семейство – вдигна поглед. – Каза, че жена му го е напуснала.

Почувствах се все едно ме удариха.

– Съпругата му беше до леглото му в болницата преди месец – казах хладно. – И след това го погреба.

Погледнахме се за дълго. Две жени, свързани от един мъж, който вече го няма.

– Може ли да вляза? – попитах.

Тя се дръпна безмълвно.

Етап 4. Чуждата стая, наситена с неговото присъствие

Малка стая, но навсякъде усещах неговото присъствие. Във въздуха се носеше познатият парфюм – този, който му подарих за Нова година. На масата стояха любимите му цигари и запалка.

– Всичко това е негово – прошепна тя. – Аз… не съм донесла нищо.

– Аз съм Аня – представи се. – Бяхме заедно почти три години.

Три години – времето, през което с него крояхме планове, ремонтирахме вилата и спестявахме за кола.

– Обеща да ви каже – оправда се тя. – Говореше, че „е сложно“, че между вас няма любов, само навик.

– Интересно – изсмях се горчиво. – На мен ми говореше за „командировки“ и „стратегически срещи“.

– Последно беше тук преди два месеца – каза Аня. – Обеща документи, че ще уреди всичко. После изчезна.

Тя наведе глава.– Мислех, че ме е изоставил. Днес, отчаяна, резервирах стая с неговата карта – знаех паролата, той сам ми я даде. Надявах се, че ако плащането мине, той ще разбере, че още го чакам.

– Плащането мина – казах приглушено. – Но само защото картата още не е закрита.

Аня се разплака тихо.– Не знаех, че е починал. Кълна се.

Не бях сигурна дали искам повече да я намразя или да я съжалявам.

Етап 5. Второто телефонно обаждане

Тишината беше прекъсната от нов звън. Този път звънеше моят телефон. На дисплея – номерът, който често виждах при обажданията на съпруга ми.

– Това твой ли е номерът? – попитах.– Не – прошепна тя. – Моят телефон е тук.

Вдигнах.

– Серёжа, най-после… – гласът секна.

– Аз съм Лена, жена му. Коя сте вие?

– Аз… майката на сина му. Ирина.

Седнах. Аня ме гледаше шокирана.

– Какъв син? – попитах, едва дишайки.

– Синът, за когото плащаше издръжка – каза тя. – Не знаехте ли?

Очите ми се напълниха със сълзи. Освен тайна любовница, съпругът ми имаше и дете от първата си връзка.

– Просто исках да разбера защо този месец не преведе парите – каза Ирина тихо. – Мислех, че е сменил картата…

– Той е починал – прошепнах едва.

В слушалката се чу тих плач.

– Съжалявам – каза жената. – Но мисля само за сина ни.

И аз мислех за бъдещето – за наследството, за истината, която вече не можеше да се прикрива.

Етап 6. Разговорът, който не можеше да се избегне

Седяхме една срещу друга, между нас – бутилка вино и два празни бокала.

– Знаеше ли за детето? – попитах.– Не. Казваше, че има само племенници. Не бих била с него, ако знаех.

В думите ѝ нямаше преструвка, само умора.

– Колко често се виждахте тук? – попитах.– Веднъж месечно, понякога по-често. Винаги намираше причина да не се премести. Аз му вярвах. Дори си мислех, че съм по-истинска от теб – че обичам истински.

– А аз вярвах, че имам семейство – казах тихо.

Погледнах през прозореца. Гледката от деветия етаж правеше града да изглежда чужд.