Владимир Смирнов ни остави своята любов към българския театър и екран

Идва в България през 1966 г. по любов.

Говореше безупречно български както никой друг от сънародниците му.

Красив, талантлив, чаровник, със сините си очи и изразителна тръпчинка на брадичката подкосяваше коленете на всяка гимназистка в София и страната.

Владимир Смирнов създаде паметни и съвършени роли, отиде си обиден и неразбран. Да си спомним за него.

Владимир Смирнов не познава родителска ласка. Роден е на 22 юни 1941 г., когато фашистка Германия напада Съветския съюз. Ражда се в Черногорск, град в Красноярския край на Русия, от майка Марина Павловна Смирнова, пътуваща певица на романси. Никога не е виждал баща си, освен на снимка. Баща му Николай Смирнов е военен летец и загива в Сталинградската битка. Володя е отгледан от баба си Клавдия Фьодоровна Смирнова, майка на баща му. Детството му преминава в Ярославл под знака на Великата Отечествена война и нейните последствия. Той много обичаше баба си и тя имаше щастието да дойде в България и да се порадва на неговите успехи. Клавдия Фьодоровна с нейната вдовишка пенсия е съзнавала, че не може материално да осигури образованието му и го дава да учи в Суворовското училище. Тя е единственият човек, който е ходел на свиждания при него. Володя късно се запозна с майка си, след упорито и дълго издирване. В Суворовското училище, освен сериозното военно обучение, Володя се научава да свири на китара и пиано,

разказва Антония Каракостова във вестник „Дума“.

По документи рождената му дата е с друга година – 1942-ра. Баба му Клавдия Фьодоровна ни обясни на нас, неговите български приятели, че това се дължи на военната ситуация в страната и че тя го е регистрирала година след неговото раждане. Володя винаги пред мен и приятели е отстоявал 22 юни 1941 г. за свой рожден ден. На този ден Володя неизбежно и ритуално пееше „Вставай, страна огромная“ и военните песни на Вл. Висоцки. Една от любимите му бе „Я был баталенный разведчик, а он писаришка щабной“. Винаги в съпровод на седемструнната си китара, единственото свое богатство, което донесе от Русия. Дори в късните часове след представление с красивия си баритон, освен Висоцки, с любов пееше Окуджава, Есенин, Вертински.

През 1961 г. Владимир Смирнов е приет в ЛГИТМИК (Ленинградския държавен институт за театър, музика и кинематография) в класа по актьорско майсторство на големия руски педагог Борис Вулфович Зон. От него той усвои максимата, че културата и изкуството винаги са в опозиция на действителността (разбира се, не точно в политическия смисъл на думата, а като мечта за съвършенство и хармония в живота).

В института Володя имаше славата на студент с голяма фантазия

при разработката на сценичните етюди и откъси, блестящ рецитатор и най-добър ученик на проф. Кох по сценична фехтовка. След дипломирането си веднага бе поканен и назначен за артист в трупата на великолепния тогава Ленинградски театър на Ленинския комсомол.

Негова дебютна роля стана шивачът Кросното/Магарето от „Сън в лятна нощ“ на Шекспир. Театралният печат веднага отбеляза неговия успех и с паметната фраза „Запомнете това име“ му предричаха блестяща кариера на артист на руска сцена. В същия този първи негов театрален сезон – 1965-1966 г., в навечерието на новата 1966 г., в Ленинград гостува актьорският клас на проф. Филип Филипов и Надежда Сейкова от ВИТИЗ „Кр. Сарафов“. След техния зрелищен и красив спектакъл по български народни песни и танци Володя се запознава със Силвия Спасова, дъщеря на голямата оперна певица Виргиния Попова.

Последва пламенна любов.

В продължение почти на половин година от Ленинград за София и от София за Ленинград по три пъти на ден летяха писма. Володя започна да учи български език, но не по учебник, а по речник. Беше наизустил думите от първите букви на азбуката ни. Имаше невероятна памет. Изобретателно съставяше изречения от рода на „Аз далдисвам в български език“.

През лятото на 1966 г. идва в България

жени се и следва съпругата си по нейното разпределение в Шумен, Враца и Толбухин (Добрич). Дебютира на българска сцена в ролята на Таланов от „Нашествие“ на Л. Леонов, като първите действия играе на руски, а последното на български език (режисьор е Ат. Воденичаров). В тези силни тогава български театри създава Петьоркин от „Васа Железнова“ на М. Горки, Бръчков от „Хъшове“ на Ив. Вазов. Особено плодотворна е срещата му с бъдещия голям наш оперен режисьор Кузман Попов. Благодарение на него претворява Сашо от „Ние не вярваме в щъркели“ на Н. Йорданов и Лофтър по „Човекът, който се смее“, драматизация на Вайзенборн. Интересна е и ролята му на Григо от „Вуйчо владика“ на Г. Караславов, постановка на Г. Попов, но този спектакъл предизвиква такива силни съвременни асоциации, че след художествен съвет не стига до премиера.

Във Враца Смирнов получава и първата си национална награда за рецитация по негова собствена композиция от стихове на Христо Ботев.

През сезон 1969-1970 е поканен за

артист от Народния театър за младежта.

Дебютира на негова сцена в ролята на Володя Улянов от „Моят син Володя“ на Юрий Яковлев (реж. Георги Аврамов). В този театър създава десетки роли и от възможни 25 представления на месец е ангажиран с репетиции и спектакли по 24 дни. Въпреки това Володя, когато твореше, не познаваше умора и

винаги излъчваше енергия.

На сцената на Народния театър за младежта Володя за две десетилетия създаде поредица от паметни роли, премислени, въздействащи и съвършени. Сред тях са Степан Лукин от „Варвари“ на М. Горки (1970), Разбойника от „Разбойник“ на Карел Чапек (1976), Нежданов от „Единайстият час“ – драма с герои на Тургенев от Стефан Цанев (1979), Попива от „Дундо Марое“ на Марин Държич (1979), Ленин от „Сини коне на червена трева“ от М. Шатров, Бил Сайкс от „Оливър“ – мюзикъл на Лайънъл Барт по романа на Ч. Дикенс „Оливър Туист“ (1987).

Още през първия си сезон в София Володя доказа, че

има невероятно развит усет към българската душевност.

Неговите роли в пиесите на съвременни български автори носеха освен заразителност на въздействието, но и агресивна актуалност, както и дълбочина на разработката. В една от централните роли на „Сезонът на големите дъждове“ (1971) от Георги Богданов, в Бронза от „Съдии на самите себе си“ от К. Георгиев (1973), Атанас Желев от „Любов необяснима“ на Н. Йорданов (1974), във „Витрината“ от Емил Манов, Володя умееше да се приспособява към стилистиката на различните автори, към естетиката и жанра на режисьорското виждане. За тези десетилетия той работи с голям кръг режисьори, едни от най-светлите имена в нашия театър: Николай Люцканов, Гертруда Луканова, Младен Киселов, Николина Томанова, Мирослав Белович (Югославия), Георги Аврамов, Андрей Аврамов, Кръстьо Мирски. Неговото участие гарантираше успеха на постановката, но

като артист Володя беше труден по време на репетициите.

За да изгради своя герой, той първо се бореше за екипност на целия състав, непрекъснато предлагаше и други варианти на решение, търсеше неистово вътрешния конфликт на действието, акцентите на ролята и бе известен с безкрайните си питания „Защо?“. Това се дължеше на

страстния му устрем към съвършенство и хармония.

Не само режисьорите, той тормозеше за добро и авторите, докато не постигне целта си.

Има две постановки на Народния театър за младежта, които се ползваха с шумен успех и популярност не само в София, но и при международните гастроли на театъра в Гърция, Югославия и Германия. Създадени са от режисьорката Лиляна Тодорова с пластичното решение на Хуан Корели (Канада). Става дума за

„Тримата мускетари“ от Марк Рехелс по мотиви от романа на Ал. Дюма, където Володя изигра Д’Артанян (1973), и

„Вълкът и седемте козлета“ – мюзикъл от Димитър Димитров, либрето, и музика на Александър Владигеров, където Володя беше Вълкът (1974).

В тях талантливият ни артист бе не само изненадващ и съвършен, но успя да съчетае романтизма на Дюма със съвременна ироничност. Във Вълкът Володя събра самоиронията, пародийни елементи, глуповатостта на героя си и жаждата му за надиграване. „Вълкът и седемте козлета“ се играеше с оркестър на живо и на никого от състава не трябваха микрофони, най-малко на Володя Смирнов, чиито танци и песни бяха омагьосващо заразителни, радостни и смешни.

По време на някои от многобройните гастроли в Москва и Ленинград на Народния театър „Иван Вазов“ Володя Смирнов осъществяваше синхронния превод на руски език. Правеше го така изящно, че неговият превод може да бъде сравнен само с великолепното озвучаване на Апостол Карамитев на сериала за Форсайтови.

Голямата си популярност и обичта на почитателите си от цялата страна Володя Смирнов получи след създаването на филмите на Шаралиев „Сбогом, приятели“ и „Най-добрият човек, когото познавам“ на Шарланджиев. Телевизионните зрители с интерес и възторг следяха многосерийния филм „Последна проверка“ на режисьора Т. Стоянов.

По Националната телевизия имахме навремето прекрасния „Телевизионен театър“ и рубриката „Страници“. В телевизионната постановка на Т. Попов „Антихрист“ по режисьорска драматизация на произведението на Ем. Станев Володя Смирнов мощно и впечатляващо пресъздаде главния герой. Силен интерес предизвика телевизионната постановка на Павел Павлов „Севилският бръснар“ от Бомарше с участието на Николай Бинев, където Володя изигра ролята на Фигаро. Блестящо беше изпълнението му в рубриката „Страници на Прокълнатите поети“ – режисьор Елисавета Пеева. В същата рубрика Ангел Вълчанов направи своя версия на „Мартин Идън“ от Джек Лондон и Володя успешно се изяви в главната роля. Пак в „Страници“ с режисьор А. Вълчанов изигра Христос от „Христос отново разпнат“ на Н. Казандзакис.

Володя устремно израстваше през годините

и на българската сцена, и на българския екран.

В руско-българската копродукция на седемсерийния филм „По следите на капитан Грант“ той изигра самия Жул Верн. Този сериал на руския режисьор Говорухин многократно е излъчван по телевизията и днес може да се гледа по Канал 1 в съботните дни. Руският печат високо оцени сериала на Говорухин и отбеляза, че за ролята на Жул Верн е взет „големия български артист Владимир Смирнов“. Володя се радваше на тези оценки и с усмивка и гордост приемаше названието „български артист“.

В продължение на дълги години той се бореше да бъде приет в БКП. Това стана възможно със съгласието на ЦК на КПСС, защото проблемът беше във факта, че Володя докрай запази съветското си руско гражданство.

През 1990 г. започна т.нар. театрална реформа, когато националнозначими театри бяха лишени от талантливи и именити творци. От Народния театър за младежта бяха освободени редица артисти, сред които и Владимир Смирнов, и Николай Узунов.

Володя винаги е бил силен и борбен характер.

Заедно с Н. Узунов двамата заведоха съдебно дело за неправомерното си изхвърляне от театъра. Зад мотивите за освобождаването им стоеше плиткоприкрита политическа чистка. Повече от три години Володя остана безработен и само шест месеца получаваше

жалки социални помощи.

На опашката за тези жалки суми хората го познаваха и се чудеха какво прави един Смирнов там.

Володя се шегуваше, че е

повикан да даде автографи на чиновничките и касиерките.

Съдът го възстанови като член на трупата на Народния театър за младежта. По време на съдебния процес Володя излезе във вестник „24 часа“ с отворено писмо до Николай Поляков – „за втори път зам.-министър на изстрадалата ни култура“. Николай Поляков е зам.-министър по времето на Емма Москова и е автор и реализатор на амбициозната „театрална реформа“, призвана за живот не да гради, а да руши създаваното с десетилетия и поколения в българския театър. Писмото на Володя излиза под заглавието „Открит донос или нежна дисекция“. Обръщението към Николай Поляков е „Неуважаеми“:

„Неуважаеми,

Пиша ти по-простичко, да не се ядосваш, че не разбираш за какво става дума. Не се ли умори да се залъгваш, че ще оправиш българския театър? С метла и брадва това няма да стане. За това са нужни: Смелост, Дарба, Благородство и, ако не Обич, то поне Уважение към Театъра и Хората, които работят в Него и за Него. Май тези древни понятия и истини са минали покрай теб.“

Писмото е с подпис:

„С дълбоко неуважение към теб и тебеподобни:

не Ваш Владимир Смирнов.“

Трябва да се прочете днес изцяло откритото писмо на Владимир Смирнов, за да се осъзнае неговата болезнена съвременност. Неговият гняв и обич придават огненост на протеста му:

„Защо ли ти пиша това? Ти не обичаш Актьора. Не стига, че той, Негово Величество Актьорът, е зависим от всичко и от всички, за теб и тебеподобните, той е нещо като рая. И сигурно целта ви е Актьорът, като говедо, сам да върви към кланицата и да мучи от удоволствие и благодарност.“

Володя не можеше да живее без работа и творчество.

Получи тежък инсулт. Възстановяваше се бавно и упорито. Без средства за скъпите лекарства и рехабилитации. Най-близките приятели бяхме с него, както той е бил с нас в трудни и щастливи дни. В съзнанието ми остана Володя с китарата и опита му да изпее Молитвата на Окуджава – „Пока земля еще вертится“, и „Черный ворон, что ты вьешься над моею головой“.

В годините след неговата смърт чух фразата, че последната му роля е в „Забравен от всички“ (пиеса на Назъм Хикмет с незабравимото изпълнение на Владимир Трандафилов).

Володя Смирнов ни остави своята любов към българския театър и екран.

Когато отмине политическата цензура ще можем да се радваме на създаденото от него по времето на социализма. Неговото име ще бъде трайно вписано в историята на българския театър и кино. Помним и песента, написана с болка от Михаил Белчев, по повод смъртта му.

Нищо не е забравено.

Източник: spomen