Легендата за родопския химн Бела съм, бела, юначе

Родопа планина носи своята необяснима енергия, която се предава на всеки, посетил
я. Хората са топлосърдечни, историите – завладяващи, а атмосферата те кара да
се чувстваш у дома, още щом стъпиш в пределите ѝ. Песните на Родопите обаче носят
в себе си една тъга, тежест, която няма как да не бъде усетена.

Безспорно песента, прославила планината, е  „Излел е Дельо хайдутин”, но онази, която е определяна за неин химн е съвсем
друга.

Корените на легендата за произхода на „Бела съм, бела, юначе” откриваме в тъмните
времена, когато еничарският корпус на Османската империя е в разцвета си, а българите
са принудени да бъдат гурбетчии, за да изхранват семействата си. В онези времена
най-страшното за родопските земи било хората да бъдат потурчени, а селата – опожарени.

Преданието разказва за едно от многото родопски села, в които на пролет мъжете
тръгвали с овцете си към Беломорието на гурбет, оставяйки жените и децата си сами.

Така един ден, с по-възрастните от селото поел по дългия път и млад момък, който
мечтаел да събере зестра, с която да може да поиска любимата си от родителите
ѝ. Те винаги били двамата на мегдана, хващали се заедно на хорото и копнеели за
деня, в който любовта им щяла да прерасне в многодетно семейство.

Това, което те не подозирали обаче било, че в гората наблизо имало башибузуци,
които само чакали селото да опустее от мъжете, за да го разграбят и да осквернят
жените. За щастие, една възрастна и съобразителна жена ги забелязала и събрала
всички моми.

Завела ги високо в планината на връх Карлък (дн. Орфей), където ги скрила в една
пещера. Там начернила лицата им с въглен и ги облякла в овчи кожи. Така красивите
девойки заприличали на диви хора и щели да бъдат предпазени от заплахата, която
била надвиснала над домовете им.

По този начин минавали дни и седмици. Възрастната жена носела в пещерата храна
и се грижела за момичетата, докато дошъл денят, в който техните близки се завърнали
от гурбет. Когато обаче те отишли при любимите си, били отблъснати от техните
вид и мирис.

Всички побягнали от дивите жени с изключение на един. Един момък стоял на входа
на пещерата и се взирал в очите им с надеждата да познае своята любима, за която
не спирал да мисли през времето, в което те били разделени. В един миг неговият
поглед се спрял на две очи, в които се таели също толкова любов и надежда. Тогава
девойката пристъпила напред, изтрила лицето си и запяла:

Бела съм, бела, юначе

Бела съм, бела, юначе,

цела съм светан йогрела.

Един бе Карлък останал

и той не щеше остана, /2/

ам беше в могла потънал.

В моглона нищо немаше,

сал едно вакло овчарче. /2/

и едно бело момиче.

Източник: irodopi