Бившият ми съпруг подари на детето ни люлеещо се конче – когато видях какво има вътре, се обадих на адвоката си

Когато Антъни се появи на прага ми с гигантски люлеещ се кон, знаех, че е намислил нещо. Бившият ми съпруг никога не е правил нищо без причина, особено що се отнася до Итън.

Той стоеше там, ухилен сякаш току-що беше донесъл луната на Итън, докато усещах как кръвното ми налягане се покачва.

— Хей, Женевиев. Мислех, че Итън може да хареса това — каза Антъни с вбесяващо весел тон. Винаги знаеше как да прикрие намеренията си с този фалшив чар.

Усмихнах се насила, макар че вероятно изглеждаше по-скоро като гримаса. — Това е… загрижено от твоя страна, Антъни.

Никога не бих могъл да си представя как тази играчка ще преобърне живота ми.

Отдръпнах се настрани, за да го пусна да влезе, гледайки как носи голямата играчка в хола.

— Итън е в стаята си — казах.

На Антъни нямаше нужда да му се казва два пъти. Той скочи нагоре по стълбите, викайки: „Хей, приятел! Ела да видиш какво ти донесе татко!“

Облегнах се на рамката на вратата, разтривайки слепоочията си. Не беше първият път, когато Антъни се опитваше да спечели обичта на Итън с екстравагантни подаръци. Всеки път беше едно и също.

Очите на сина ми светваха, възхитен от играчката. След това Антъни щеше да съобщи някои лоши новини и аз ще трябва да взема емоционалните парчета, след като Антъни си отиде.

„Мамо! Виж какво ми подари татко!“ Гласът на Итън отекна надолу по стълбите, пълен с вълнение.

Миг по-късно той се втурна във всекидневната, Антъни го последва отблизо. Лицето на Итън светна от радост, ръцете му стискаха поводите на коня. Усмихнах се насила, но чаках частта с „лошите новини“ от посещението.

„Невероятно е, татко! Мога ли да го яздя сега?“

— Разбира се, приятелю — каза Антъни, разрошвайки косата на Итън. — Само внимавай, става ли?

„Добре“, съгласих се, „само за малко. Почти е време за вечеря. Татко ще те води на пица, помниш ли?“

„Това ми напомня…“ Антъни се усмихна очарователно, когато се обърна към мен. — Няма да мога да изведа Итън тази вечер.

— Какво? Итън спря да се люлее и се взря в Антъни.

Изпуснах въздишка. Ето го отново.

„Съжалявам, приятел, но татко трябва да работи“, отговори Антъни, приклекнал до Итън. — Ще се реванширам следващия уикенд, обещавам.

Итън наведе глава и подсмърча.

— А дотогава можеш да играеш на коня си, става ли? Антъни продължи. „Ако играеш на него всеки ден, тогава ще ти взема истинска каубойска шапка, която да носиш, докато яздиш Patches тук, става ли?“

Антъни потупа коня по врата. Итън поклати глава и се качи на коня.

— Ще го яздя всеки ден, за да можеш да ме посещаваш, татко — каза Итън.

Сърцето ми малко се разби, но Антъни просто разроши косата на Итън и се запъти към вратата. Протегнах ръка и го хванах за лакътя, докато профуча покрай мен.

„Не можеш да продължаваш да правиш това, Тони“, казах тихо. „Скъпите подаръци не могат да заменят времето, прекарано с детето ти.“

Тони дръпна ръката си от хватката ми.

— Не ми изнасяй лекции, Женевиев. Всъщност трябва да се опитваш да останеш мила с мен. Или си забравила, че моите адвокати оспорват споразумението за попечителство?

Извъртях очи. — Разбира се, че не.

Той ми се усмихна, което приличаше повече на ръмжене, и побърза да излезе навън. Докато го гледах как си тръгва, не можех да не се запитам дали някога ще стигнем до момент, в който можем да бъдем родители мирно.

„Хей, Итън, все още можем да излезем на пица, ако искаш?“ Извиках сина си, докато затварях вратата.

— Благодаря, мамо — отвърна Итън.

Докато Итън слизаше от коня, възел от безпокойство се стегна в стомаха ми. Имаше нещо странно в цялата работа, нещо повече от обичайните глупости на Антъни, но не можех да го разбера.

През следващите няколко дни Итън беше неразделен с този люлеещ се кон. Всеки свободен момент прекарваше в яздене, а смехът му изпълваше къщата. Беше почти достатъчно, за да заглуши нарастващото ми чувство на страх. почти.

Тогава започна шумът.

Отначало беше само слаб щракащ звук, като пластмасови зъбни колела, които се борят една срещу друга. Отхвърлих го, като реших, че е просто стар механизъм в играчката. Но звукът стана по-силен, по-настойчив, докато стана невъзможно да се игнорира.

Една нощ, докато вятърът виеше навън, чух щракането отново, по-ясно от всякога. Итън беше спал от часове и шумът идваше от стаята му.

Грабнах фенерче и се промъкнах по коридора.

Отваряйки вратата на Итън, видях люлеещото се конче да се люлее леко, движено от течението от отворения прозорец. Шумът от щракането изпрати тръпки по гърба ми. Пристъпих предпазливо, решена да се отърва от досадния звук.

Коленичих, за да разгледам основата. Когато наклоних коня, щракането стана по-силно. Пръстите ми се докоснаха до нещо твърдо и неравно. Дръпнах се назад, осветявайки фенерчето под коня.

Тогава видях малко скрито отделение на корема на коня. Играчката нямаше батерии, така че за какво беше?

Дръпнах ръба на вратата на купето с нокти и я отворих.

Нещо  от купето и падна в ръката ми. Бях изненадана, но това бързо отстъпи място на пълен шок, когато разбрах, че мистериозният обект е малък диктофон.

Гледах го тъпо, опитвайки се да си помисля как може да се е озовало там, когато осъзнаването ме удари като товарен влак. Антъни.

Той се опитваше да събере доказателства срещу мен, за да оспори споразумението ни за попечителство. Гневът, който ме обзе, беше непреодолим. Как смее да използва сина ни така?

Измъкнах се от стаята на Итън, оставяйки коня зад себе си, но стискайки диктофона в ръката си.

Умът ми препускаше, докато крачех из хола, усещайки как сълзите на безсилие напират. Опитах се да си спомня всичко, което бях казала близо до този кон. Може ли някоя от думите ми да бъде изопачена, за да изглеждам негодна?

Мислите ми бяха разбъркана каша от гняв, нараняване и предателство. Не можех да повярвам, че Антъни ще падне до това ниво.

Разбира се, разводът ни беше объркан, но да въвлечеш Итън в това? Това беше ново дъно дори за него. Пръстите ми трепереха, докато се взирах в рекордера, желанието да го разбия в стената беше почти непреодолимо.

Но трябваше да бъда умна за това. Имах нужда от съвет, някой, който да ме увери, че няма да загубя сина си заради това.

С треперещи ръце набрах номера на адвоката си. Тя вдигна на второто позвъняване.

„Женевиев? Какво има?“ Спокойният, твърд глас на Сюзън беше спасителен пояс.

„Сюзън, няма да повярваш какво направи Антъни“, казах с тресен глас. „Той постави диктофон в люлеещия се кон на Итън. Опитва се да събере доказателства срещу мен.“

Сюзън въздъхна и аз можех да я чуя да бърка листи на заден план. „Поеми дълбоко въздух, Женевиев. Всяко доказателство, събрано по този начин, е недопустимо в съда. Той не може да го използва срещу теб.“

— Сигурна ли си? — попитах, гласът ми едва надвишаваше шепот.

— Абсолютно — отвърна уверено Сюзън. „Стой спокойна. Това само ще има обратен ефект върху него, ако излезе наяве. Как го откри?“

Обясних всичко, от странните звуци до късното нощно откритие.

Сюзън ме изслуша търпеливо и когато свърших, тя каза: „Добре. Ето какво ще направиш. Използвайте това в своя полза. Увери се, че каквото и да е на този рекордер е безполезно.

Думите й разпалиха огън в мен.

Нямаше да позволя на Антъни да се размине с това. „Благодаря, Сюзън. Аз ще поема оттук нататък.“

Решена, вдигнах диктофона и заговорих директно в него. „Чу ли адвоката ми, Антъни? Каквото и да се опитваш да направиш, няма да проработи.“

Прекарах следващите няколко часа в поставяне на капана. Поставих записващото устройство до телевизора и го оставих да записва с часове детски анимационни филми и телевизионни реклами.

Обикновеният, повтарящ се шум нямаше да го остави само с разочарование.

След като бях доволна, внимателно поставих записващото устройство обратно в люлеещото се конче, като се уверих, че всичко изглежда недокоснато. Удоволствието да надхитря Антъни беше почти осезаемо.

Уикендът дойде, а с него и посещението на Антъни. Поздравих го с пресилена учтивост, стомахът ми се свиваше от очакване. Наблюдавах дискретно как взаимодейства с Итън, очите му се плъзгаха към люлеещия се кон неведнъж.

— Итън, защо не покажеш на татко как яздиш коня си? — предложих аз със сладък глас.

Итън се подчини и се качи на коня с радост. Очите на Антъни го проследиха, пресметливо изражение премина през лицето му.

Чаках с разтуптяно сърце, докато Антъни неусетно извади устройството. Едва сдържах задоволството си, представяйки си разочарованието му, когато слушаше безполезните записи.

Минаха дни, а Антъни така и не повдигна въпроса за инцидента. Мълчанието му говореше много. Сякаш знаеше, че е победен и не искаше да го признае. Разтълкувах мълчанието му като признание за поражение, мълчаливо примирие.

Чувството на триумф и облекчение, което изпитах, беше огромно. Бях защитила сина си и бях надхитрила бившия си съпруг. Тази победа, малка, но значима, затвърди решимостта ми да остана бдителна.

Антъни нямаше да се справи с мен. Нито сега, нито някога.

В тихите моменти, след като Итън си легна, се усмихнах. Къщата беше притихнала, кончето-люлка стоеше невинно в ъгъла.

Бях изпитана и надделях. И знаех, че ще го направя отново, каквото и да е необходимо, за да запазя сина си в безопасност и щастлив.

Тази творба е вдъхновена от реални събития и хора, но е измислена за творчески цели. Имената, героите и подробностите са променени, за да се защити поверителността и да се подобри разказът. Всяка прилика с действителни лица, живи или мъртви, или действителни събития е чисто съвпадение и не е предвидено от автора.

Авторът и издателят нямат претенции за точността на събитията или изобразяването на героите и не носят отговорност за неправилно тълкуване. Тази история е предоставена „каквато е“ и всички изразени мнения са тези на героите и не отразяват възгледите на автора или издателя.