Бездомен възрастен мъж идва да спаси малко момиченце, изгубено в снежна буря, и неговото състрадание и бърза мисъл при спасяването й трансформират живота му магически.
Животът винаги е бил несправедлив към Тоби. Когато смяташе, че му е писнало, съдбата му нанася нов болезнен удар. Тоби загуби дома и съпругата си от катастрофално наводнение и никой от роднините му не пристъпи напред, за да му помогне. В резултат на това 74-годишният останал без дом и се укривал по автогари и паркинги.
Тоби не искаше да живее в приют за бездомни хора и избра да се скита по улиците, живеейки с това, което съдбата му даде всеки ден. Той спеше под мост покрай междущатска магистрала през повечето време. Наричаше го свой „дом“ и това беше всичко, което имаше през последните пет години.
Понякога мостът пропускаше по време на проливни дъждове, принуждавайки Тоби да се премести на безопасно място за нощна почивка. Той продължи да мигрира от едната страна на улицата в другата, преди най-накрая да се установи в импровизираната си брезентова палатка под друг мост, недалеч от начално училище…
Един следобед Тоби реши да слезе на площада близо до училището, за да разгледа контейнера. Персоналът от близките хотели често оставя остатъци в запечатани торби за бездомните, акт на доброта, който често спасяваше хора като Тоби от гладна смърт.
Остатъците вече бяха взети този ден, може би от други бездомни хора. Тоби въздъхна разочаровано и погледна последния контейнер за боклук, оставен за проверка пред портата на училището. Когато го приближи, децата, играещи на земята зад портата, започнаха да крещят.
Една малка проява на доброта може да промени хода на живота ви по неочаквани начини.
„Бугиман! Той идва да ни вземе! Бягайте… Бягайте…“
Годините бездомност и обитаване на улицата бяха направили Тоби слаб и заплашителен. Неподредената му сива брада и дрипави дрехи, съчетани с дълго миризливо палто, плашеха децата.
Всеки път, когато децата се държаха зле или избухваха, родителите им ги плашеха, казвайки: „Ако не се подчиняваш, ще те вземе този буги!“ сочейки безпомощния Тоби, който щеше да рови из кофите за боклук за остатъци. Подобно на другите деца, малката Хайди също се страхуваше от Тоби.
Шестгодишното момиче наскоро се преместило в града, след като баща й бил преместен в логистична компания. Хайди имаше всичко, което можеше да направи детството й уникално. Но нищо не я правеше щастлива, дори малката й розова спалня, пълна с играчки и кукли. Това беше, защото на Хайди й липсваха старите й приятели от училище и нито едно от децата в новото й училище не беше любезно или гостоприемно.
„Никой не ми говори, мамо“, извика тя на майка си един ден преди да тръгне за училище. „Те ми се подиграват. Наричат ме „къса със свински опашки“ и никой не яде с мен. Бягат като ме видят. Не искам да ходя на училище, мамо. Моля те, мога ли да си остана вкъщи ?“
Майка й, Даяна, беше разстроена, но знаеше, че Хайди скоро ще намери куп приятели. „Скъпа, всичко ще бъде наред. Децата отделят време, за да намерят нови приятели. Сигурен съм, че ще говорят с теб, ако ги почерпиш с малко бонбони днес! Какво ще кажете за малко близалки и гумени мечета?!“
Хайди срамежливо кимна и си помисли, че идеята е страхотна. „Чао, мамо!!“ тя щастливо се качи в училищния автобус с кутия бонбони и помаха на Даяна, разпращайки летящи целувки от прозореца.
Само ако Хайди знаеше, че няма да се прибере тази вечер.
Когато звънецът за обедната почивка, всички деца изтичаха по местата си на площадката. Хайди остана сама в класа и беше наранена. „Ако им дам бонбони, ще се сприятеляват с мен“, помисли си тя и тръгна да посреща съучениците си.
„Хей, Роджър! Искаш ли бонбони?“ Хайди първо предложи някои сладки изкушения на Роджър, главния побойник в класа. Въпреки че момчето не харесваше Хайди, той не можеше да отрече удоволствието от безплатните бонбони.
Когато децата видяха Роджър да грабва шепа сладки, те се затичаха и се събраха около Хайди, докато тя раздаваше бонбоните. Тя беше толкова възхитена и седна с тях за обяд.
„Защо седиш с нас, късо?“ Роджър се подигра с Хайди пред всички. Тя беше шокирана, когато всички деца избухнаха в смях и отново започнаха да я дразнят. Това не беше това, което тя искаше.
„Аз-аз просто…“ преглътна тя.
Децата спряха да ядат и избягаха от местата си, след като видяха Тоби да рови из контейнерите за боклук пред портата.
„Бугиман е тук! Бягайте! Той ще дойде и ще ни вземе.“
Хайди хукна след децата и като видя паниката й, осени Роджър в лоша идея. Той и бандата му се приближили до нея и я помолили да остане след училище, за да могат да посетят стара, изоставена къща близо до кампуса.
„Ние говорим и си играем само със смели деца. Ако искаш да ни бъдеш приятел, трябва да ни покажеш колко си смел. Ще се срещнем тук след училище“, каза той на Хайди. — И не отивай никъде, докато не стигнем там, става ли?
„Добре, ще чакам тук“, каза Хайди.
Въпреки че беше уплашена, тя смяташе, че това е единственият й шанс да се смеси с всички в класа. След последния звънец Роджър отново напомни на Хайди. „Изчакайте близо до земята. Ще бъдем там след пет минути, не отивайте никъде.“
Хайди кимна уверено и грабна чантата си. Тя изпусна училищния си автобус и изчака на място, но никой не се появи. Роджър и приятелите му вече се бяха прибрали. Беше просто още една зла шега, която беше направил с бедната Хайди.
Когато разбрала, че е била измамена, тя избухнала в сълзи. Тя се огледа, но там нямаше никой, а и ставаше късно. Хайди беше нова на мястото и когато излезе от портата, видя огромните контейнери за боклук, които веднага й напомниха за Тоби. Тя беше ужасена.
„Бугиман ще ме вземе, ако ме види сам. Трябва да се прибера. Мамо… татко… къде си? Моля те, ела и ме заведи у дома. Страх ме е!“ — извика тя и излезе на улицата. За да влоши нещата, започна да вали обилен сняг и Хайди се изгуби.
Момичето не знаеше къде да отиде. Смътно си спомняше маршрута на автобуса, но не беше сигурна. Тя искаше да изтича обратно до училището си, но когато се обърна, не можа да определи кой от трите пътя води до нейното училище.
Хайди се задъха, докато продължаваше да бяга. Тя се огледа за помощ, но не откри нищо, докъдето стигаха очите й. Малките й крачета бяха сковани и слаби. Белият като зомби сняг и хленчещите ветрове я изплашиха, докато тялото й трепереше и зъбите й тракаха от пропиващия кожата студ.
Хайди продължи да тича към неизвестна дестинация, когато внезапно спря, когато видя силует на възрастен мъж в дрипи, който се приближаваше към нея.
„BOOGEYMAN??“ — ахна тя от страх.
Хайди изтича в обратната посока и причерня, след като се спъна в снега.
Няколко минути по-късно тя усети как вкочанените й крайници се размразяват, тъй като бляскавата светлина на огъня я нагряваше. Хайди внимателно отвори очи и видя възрастен мъж с рошава сива брада и големи торбести очи, които се взираха в нея. Беше Тоби.
„Не ме вземай… моля те, остави ме… Бугиман, пусни ме…“ извика тя и се сви в ъгъла в опърпаната брезентова палатка на Тоби. Той погледна безпомощното момиченце и се засмя.
„Бугиман??Ха-ха-ха… Кой ти каза това, дете?“ попита той.
„Всички мои приятели ми казаха, че приемаш непослушни деца“, отговори Хайди, все още в паника. След като я изслуша, Тоби не можа да се сдържи и отново се разсмя на глас.
„Е, аз не съм бугименът и не водя деца никъде! Но се радвам, че бях достатъчно уплашен, за да изплаша непослушните малки!“
Тоби видя, че Хайди трепери, въпреки че огнището нагряваше всяко кътче и ъгъл на палатката му. След това той свали палтото си и го уви около нея. „Не обръщай внимание на миризмата, дете. Но трябва да си на топло. Вече е тъмно и съм сигурен, че родителите ти трябва да те търсят. Ще те оставя в полицейския участък сутринта. Времето е грубо и не можем да излезем сега. Наспи малко.“
— Не ти ли е студено? — притесни се тя, след като видя Тоби да трака със зъби и да трепери.
„Дете, този старец е виждал и по-тежки дни! Това е нищо! Предпочитам да съм студен и гладен и да знам, че ти си на топло и в безопасност.“
„Сега затворете тези очи и си починете малко. А в джоба ми има пакет бисквити. Не се срамувайте да ги изядете, ако сте гладни, става ли?“
Хайди се усмихна и кимна, докато започваше да се доверява на Тоби. Тя осъзна, че в крайна сметка той не е страшен. Тя бръкна в джоба на палтото му и намери пакет бисквити. Тоби винаги носеше пакет със себе си, за да храни бездомни котки. Същата вечер той беше получил пакет бисквити от милостинята, която събра, но не можа да нахрани котките поради снежната буря. За щастие това попречи на Хайди да умре от глад тази нощ.
Момичето спеше в палатката, докато Тоби я пазеше. Тази нощ той не спал нито миг и искаше да е сигурен, че тя е жива и здрава. Той поддържаше огъня цяла нощ и остана буден на няколко чаши кафе, варени в чайника на върха на огъня. Когато първите ивици дневна светлина се разпръснаха по парцаливите ръбове на палатката, Тоби събуди Хайди и я заведе в полицейския участък.
„Полицай, не можах да се обадя, защото нямам телефон. И времето беше лошо снощи, така че не можах да пусна момичето само навън“, каза той на полицая.
Родителите на Хайди бяха подали сигнал за изчезнала предишната вечер и веднага бяха извикани да я отведат у дома. Тоби остави момичето на гарата, увери го, че е безопасно да се прибере. Той се обърна, за да я погледне за последен път, когато тя говореше с родителите си по телефона.
„Сбогом, дете! Радвам се, че бугиман успя да ти помогне!“ Тоби се ухили и си тръгна без следа. Никой не знаеше откъде идва.
Родителите на Хайди искаха да му благодарят, че се притече на помощ, когато се изгуби, но никой не можа да проследи местонахождението на Тоби и Хайди не можеше да си спомни къде живее.
— Скъпи, знаеш ли поне името му? Даяна попита Хайди. За съжаление, момичето не знаеше нищо за Тоби, освен че живее на палатка. Изминаха няколко седмици, докато родителите й търсеха Тоби навсякъде из града, но напразно. И тогава, един ден, докато се прибираше по уединен път поради задръстване, Хайди изпищя в сълзи.
„Спри!! Татко, спри! Тук ме заведе. Тук горяха дървата, за да ме стоплят! Той живее тук!!“
„Тук??“ Родителите на Хайди бяха разтревожени, когато погледнаха под моста.
Когато Хайди и нейните родители стигнаха там, те видяха Тоби да трепери и се свива в старата си брезентова палатка.
„Събуди се! Виж кой е тук… татко и мама. Дойдохме да те видим. Събуди се“, разтърси тя Тоби. Бавно отвори очи за замъглено виждане на трима души около него и не му отне много време да разпознае малката Хайди.
„Ти?!! Как си? Толкова се радвам да те видя!“ — възкликна той. — Родителите ти ли са?
„Да! И как се казваш?“ — попита Хайди.
„Аз се казвам Тоби! А ти как се казваш?“
— Хайди!
Тоби не можа да сдържи сълзите си, защото смяташе, че човечеството е забравило идеята за благодарност. Въпреки че имаше далечни роднини, никой не се появи да го види, след като остана без дом. Той загубил вяра в хората, докато Хайди не му казала, че тя и родителите й са го търсили, за да му благодарят.
„Не знаехме името ви и дъщеря ни не можеше да си спомни мястото ви“, разкри г-н Дъглас, бащата на Хайди. „Продължихме да те търсим и се радвам, че най-накрая те намерихме!“
Г-н Дъглас можеше бързо да разбере, че Тоби се бори, само като погледна условията на живот. „Хей, има свободно място за пазачи в логистичната компания, в която работя. Имате ли нещо против да се преместите там? Ще говоря с моя мениджър и ще ви намеря работа. Какво мислите?“
„Кажи „да“, Тоби! Кажи „да“!“ — възкликна Хайди.
Тоби не можеше да повярва на очите си при внезапния обрат на съдбата в живота му.
„Чувствам се много смирен и специален, че бихте направили всичко възможно за мен. Благодаря!“ — извика той и се съгласи.
В крайна сметка Тоби започва работа като охранител на паркинга за камиони. Той вече не беше бездомен и животът му светкавично се подобри благодарение на собствената му доброта и безкористност.
Какво можем да научим от тази история?
Истинският герой не е този, който носи пелерина и маска, а този, който се опитва да направи света по-добро място с доброта. Въпреки че нямаше нещо топло за себе си, за да победи студа, Тоби даде палтото си, за да стопли Хайди в снежната вечер, когато тя беше изгубена.
Една малка проява на доброта може да промени хода на живота ви по неочаквани начини. Когато бездомният Тоби приюти изгубената малка Хайди и безопасно я предаде на ченгетата на следващия ден, той не знаеше много за това как неговата доброта скоро ще промени живота му.
Кажете ни какво мислите и споделете тази история с приятелите си. Може да ги вдъхнови и да озари деня им.
0 Comments